Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Кой беше? — попита тя. — Защо ни заключиха?

— Някой гадник. Да можех да го пипна само.

— Ще се върне ли?

Бук седна на леглото, за да помисли.

— Нямам представа. Дори не знам кой е. Но ако дойде някой от комитета, май няма да бъде много хубаво.

Като видя как се промени изражението й, той се приближи до нея и я прегърна.

— Не се тревожи, миличка. Ще се оправим.

Джоузефин отвърна на целувката му бързо, но без чувство. След това се отдръпна и влезе в съседното помещение, което бе пълно с ботуши, шинели и разни военни принадлежности.

— Тук има прозорец — каза тя.

Той беше висок и отдавна не бе отварян. Бук се качи на един стол и успя да го открехне.

— Около десетина фута — докладва след малко той, — но точно под него има голяма купчина сняг. Можеш да паднеш лошо и със сигурност ще си измокриш обувките и чорапите.

— Трябва да излезем — каза троснато Джоузефин.

— Най-добре ще е да изчакаме; може пък оня гадник да се върне.

— Аз няма да чакам. Искам да изляза. Слушай, изхвърли всички одеяла от леглото и аз ще скоча върху тях, или по-добре скочи първо ти и ги разстели върху снега.

Всичко беше толкова вълнуващо. Бук Чейфи избърса внимателно праха от прозореца, за да не си изцапа тя роклята; двамата замръзнаха на местата си, защото до вратата се приближиха някакви стъпки, но после отминаха. Бук скочи и тя го чу как непохватно рита с крак, докато се измъкваше от купчината мек сняг. Той разстла одеялата. В мига, в който Джоузефин подаде краката си през прозореца, зад вратата се чуха гласове и ключът отново се превъртя в ключалката. Тя падна меко, хвана се за ръката му и като се превиваха от смях и се подхлъзваха леко, двамата хукнаха към ъгъла; когато стигнаха до входа на арсенала, се спряха задъхани за миг в хладната нощ. На Бук не му се влизаше.

— Защо не искаш да те заведа там, където сте отседнали? Можем да поседнем и да се съвземем.

Джоузефин се поколеба, тъй като това, което току-що бяха преживели заедно, някак си я сближаваше с него, но нещо я теглеше вътре, сякаш там я очакваше не доизживян предишният й възторг.

— Не — реши тя.

Като влизаха, тя се сблъска с някого, който много бързаше, и когато вдигна поглед, видя, че това е Дъдли Ноултън.

— Извинете — каза той. — О, здравей…

— Би ли ме завел с танц до ложата ми? — внезапно го помоли Джоузефин. — Скъсала съм си роклята.

Когато започнаха да танцуват, той й каза разсеяно:

— Работата е там, че е станал някакъв гаф и на мен ми възложиха да го разследвам. Бях тръгнал да видя какво се е случило.

Сърцето й заби лудо и й се прииска да бъде някои друг в момента.