Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Тук, чрез тези думи, животът на Елинор и на тази зла къща, това Лошо място, се преплитат неотменимо. Къщата я посочва и я избира… или може би е обратното? Какъвто и да е случаят, идеята на Елинор, че „пътуванията приключват с любовни срещи“ звучи все по-застрашително актуална.
Тео, която има известни телепатични способности, започва да подозира, че самата Елинор е отговорна за повечето от тези явления. Между двете жени се поражда напрежение, привидно заради Люк, в когото Елинор е започнала да се влюбва, но корените му вероятно са по-дълбоки и произтичат от интуитивните догадки на Тео, че не всичко, което се случва в Хил Хаус, е дело на Хил Хаус.
Знаем, че в миналото на Елинор е имало случаи на телекинеза — когато е била на дванадесет, върху къщата й се изсипват камъни и „бясно трополят по покрива“. Тя отрича — истерично при това — да е имала нещо общо с този инцидент и вместо това набляга на притеснението, което й е причинило нежеланото (поне тя твърди, че е било нежелано) внимание в резултат от случката. Нейното категорично отричане има странен ефект върху читателите, който се усилва с осъзнаването на факта, че повечето необясними явления, които преживяват четиримата герои в Хил Хаус, изглежда се дължат на действията на полтъргайст или някакъв телекинетичен феномен.
„Така и не ми казаха какво се случва“, заявява Елинор трескаво, въпреки че разговорът е приключил с темата за падащите камъни — никой вече не я слуша, но в нейния затворен нарцистичен свят тя си въобразява, че това е единственото, за което могат да мислят (както тя самата не може да откъсне мислите си от тази тема — значи атмосферата отвън трябва да пасва на вътрешната й атмосфера). „Майка ми каза, че са били съседите. Те винаги бяха против нас, защото тя не искаше да си има вземане-даване с тях. Майка ми…“
Тук Люк я прекъсва, като казва: „Мисля, че ни интересуват само фактите.“ Но за Елинор съществуват единствено фактите от собствения й живот.
Доколко отговорна е Елинор за последвалата трагедия? Нека разгледаме отново думите, които ловците на духове откриват написани в коридора: „ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР… ПОМОЩ ЕЛИНОР… ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР“. „Свърталище на духове“, роман, потопен в противоречивата двойна самоличност на Елинор и на самата къща, се превръща в история, която позволява различни прочити, загатва безкрайно множество пътеки и разнообразни изводи. Да вземем например „ПОМОЩ ЕЛИНОР“. Ако самата Елинор е отговорна за появата на този надпис, тогава тя ли моли за помощ? Ако пък надписът е дело на къщата, дали къщата търси нейната помощ? Дали Елинор не създава призрака на собствената си майка? Дали майка й не моли за помощ? Или Хил Хаус е претърсила ума на Елинор и е изписала нещо, което ще засегне болезненото й чувство за вина? Онази отдавнашна компаньонка, на която Елинор толкова прилича, се обесила, след като станала собственичка на къщата и нищо чудно да го е направила поради гузна съвест. Дали къщата се опитва да постъпи по същия начин с Елинор? В „Съседската къща“, модерната постройка на Ким Дохърти въздейства на ума на обитателите си и се възползва от слабостите им. Може би Хил Хаус прави съвсем същото сама по себе си… или може би къщата и Елинор го правят заедно… или всичко е дело само на Елинор. Книгата е деликатна и всеки читател има възможността сам да си отговори на всички тези въпроси.
А какво да кажем за остатъка от фразата: „ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР“? И в този заповеден тон сякаш долавяме гласа на мъртвата майка на Елинор. А може би това е вътрешният й глас, който се бунтува срещу тази новопридобита независимост, този опит да се избяга от „задушаващия авторитаризъм“, както го нарича Парк, и да се достигне въодушевяващото, но и плашещо състояние на лична свобода? За мен това е най-логичната възможност. Както Мерикат заявява в последния роман на Джаксън, „ние винаги сме живели в замъка“, така и Елинор Ванс винаги е живяла в собствения си затворен, задушаващ свят. Усеща се, че не я плаши Хил Хаус — тя е поредният обособен, задушаващ свят, обграден от високи стени, затиснат под надвиснали хълмове, заключен зад тежки порти, когато падне нощ. Не, за Елинор източникът на истинската заплаха изглежда е Монтегю, дори по-опасен е Люк, а най-страшна от всички е Тео. „Бъркаш безразсъдното с дяволитото“, подхвърля Тео, когато Елинор заявява, че би се притеснявала да си лакира ноктите на краката червени, както е направила Тео. Репликата е вмъкната мимоходом, но съвсем точно налучква основата на най-съкровените житейски възгледи на Елинор. Всички тези хора представят на Елинор възможността за съвсем различен начин на живот, антиавторитарен, антинарцистичен. Тази идея едновременно привлича Елинор и я отблъсква — все пак, тя е жена, която на своите тридесет и две години се чувства особено дръзка, когато си купува два панталона наведнъж. Затова не мисля, че бих сгрешил, ако кажа, че „ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР“ е заповед, която Елинор дава сама на себе си, тя е Нарцис, който не може да се отдели от езерото.