Злокобен танц

И други автори са се занимавали с интригуващата идея за грешната перспектива. Моят любим пример е разказът на Джоузеф Пейн Бренан, „Задният двор на Канаван“, в който един антиквар открива, че буренясалият му, обикновен на вид заден двор е много по-дълъг, отколкото изглежда — в действителност, той стига до самите врати на ада. В друга една история, „Часът на мъртъвците от Оксрън“, главният герой осъзнава, че вече не може да открие границите на града, в който е живял цял живот. Виждаме го как пълзи по магистралата и търси начин да се върне обратно. Страхотии.

Джаксън обаче предава идеята най-добре от всички — със сигурност по-добре от Лъвкрафт, който явно я е разбирал, но не е могъл да я изрази. Тео влиза в спалнята, която ще дели с Елинор и невярващо оглежда прозорец от цветно стъкло, декоративна урна, шарките на килима. В никое от тези неща, взети поотделно, няма нищо нередно. Само дето, когато се съберат в една обща картина, така да се каже, ъглите на този триъгълник малко надхвърлят (или с малко не достигат) 180 градуса.

Както Ан Ривърс Сидънс посочва, всичко в Хил Хаус е изкривено. Нищо не е напълно право или съвсем равно — може би тъкмо затова вратите постоянно се отварят или затръшват от само себе си. Тази идея за изкривяването е важна за Джаксъновата версия на Лошото място, защото усилва усещането за алтернативна перспектива. Усещането да се намираш във вътрешността на Хил Хаус е като да си погълнал малка доза ЛСД — всичко ти се струва необичайно и усещаш, че всеки момент ще почнеш да халюцинираш. Но никога не се стига съвсем до там. Просто гледаш втренчено прозорци от цветно стъкло… или декоративни урни… или шарките по килима. Да влезеш в Хил Хаус е като да погледнеш в онези специални панаирни стаички, където хората изглеждат по-едри, ако стоят в единия край и по-дребни, ако са в другия. Усещането в къщата е същото, както когато лежиш в леглото си в мрака, след като си изпил около три питиета повече, отколкото можеш да носиш… и усещаш как леглото почва бавно да се върти, върти, върти… Джаксън само загатва (винаги със спокоен, ненатрапчив глас — вероятно от тук и от „Примката на призрака“ Питър Строб е възприел идеята, че хорър историите са най-въздействащи, когато са „двусмислени, сдържани и умерени“) всички тези неща тихо и разумно. Никога не е твърде рязка. Според нея, когато човек попадне в Хил Хаус, възприятията му претърпяват фундаментално и доста неприятно изместване. Нещо такова бихте изпитали, ако имахте телепатична връзка с някой лунатик.

Нека да приемем мнението на Монтегю, че Хил Хаус е злонамерена. Но доколко тя е отговорна за явленията, които следват? През нощта се разнася гръмовно тропане, което ужасява Тео и Елинор. Люк и професор Монтегю се опитват да проследят едно лаещо куче и се изгубват, буквално на един хвърлей разстояние от къщата — досущ като Канаван в своя заден двор (историята на Бренан е публикувана преди „Свърталище на духове“) или Чарлз Грант и неговия странен малък градец Оксрън, Кънектикът. Дрехите на Тео са изпръскани с някаква противна червена течност („червена боя“, казва Елинор, но страхът й говори, че течността може да е доста по-зловеща), която по-късно изчезва. И със същото червено вещество първо в коридора, а после над гардероба, в който са открити съсипаните дрехи, се появяват думите: „ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР… ПОМОЩ ЕЛИНОР… ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР“.