Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Има обаче и трета възможна интерпретация, която е откровено ужасяваща и е ключова причина да съм убеден, че това е една от най-добрите книги, създавани в този жанр. Накратко казано, „ЕЛА СИ У ДОМА ЕЛИНОР“ може би е поканата на Хил Хаус към Елинор да не си тръгва. „Пътуванията приключват с любовни срещи“ е любима фраза на Елинор и с наближаването на края, тя се сеща за тази хлапашка броилка:
Независимо дали къщата или Елинор са в основата на свръхестествените събития, идеите на Парк и Мейлин тук са в пълна сила. Или Елинор чрез телекинетичната си дарба е превърнала къщата в гигантски отражател на собственото си подсъзнание, или Хил Хаус е същински хамелеон, който успява да я убеди, че най-после е открила своето кътче под небето, натъкнала се е на собствената си звездна чаша тук, сред умислените хълмове.
Убеден съм, че Шърли Джаксън би искала читателите й да останат с впечатлението, че тъкмо Хил Хаус стои зад всичко, което се случва. Още първият абзац загатва за външен източник на злото — някаква първична сила, подобно на онази, обсебила съседската къща на Ан Ривърс Сидънс, която няма нищо общо с човешките действия. Можем да разграничим три слоя „истина“ в края, който спохожда Елинор: Елинор вярва, че къщата е обитавана от духове; Елинор вярва, че къщата е чакала точно някой като нея; Елинор в крайна сметка осъзнава, че е била използвана от едно чудовищно създание — на подсъзнателно ниво тя е била подведена да вярва, че тя и никой друг дърпа конците. Всичко обаче е било само игра на отражения, както биха казали илюзионистите, и горката Елинор е станала жертва на фалшивото си отражение в стъклено-каменната фасада на Хил Хаус:
„Наистина го правя“, помисли си тя, като насочваше колата към масивното дърво при завоя на алеята. „Наистина го правя, съвсем сама, най-после: това съм аз. Наистина, наистина, наистина правя това съвсем сама.“
В безкрайната смазваща секунда преди колата да се забие в дървото, тя си помисли съвсем ясно:
„Защо го правя? Защо го правя? Защо не ме спрат?“
„Наистина го правя, съвсем сама, най-после: това съм аз.“, мисли си Елинор, а и не би могло да е другояче в контекста на новата американска готика. Последната й предсмъртна мисъл не е за Хил Хаус, а за нея самата.
Романът завършва с реприз на първия абзац, с което кръгът се затваря, а на нас ни остава само горчивото заключение: дори Хил Хаус да не е била обитавана от призраци в началото, сега вече със сигурност е. Накрая Джаксън отново ни напомня, че обитателят на Хил Хаус крачи из нея съвсем сам.
За Елинор това е съвсем обичайно.
4
Един роман, който прави гладък преход, за да ни отдалечи от Лошото място (и май наистина е време да се откъснем от призрачните къщи, преди тези страхотии да са ни обсебили до мозъка на костите) е „Бебето на Розмари“ на Айра Левин (1967). По времето, когато излезе екранизацията на Роман Полански, ми беше станало навик да казвам на хората, че това е един от онези редки случаи, когато, ако си чел книгата, няма нужда да гледаш филма, а ако си го гледал, все едно си чел книгата.