Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Зербровски тръгна към вратата, избутвайки Джейсън пред себе си.
- Ще те оставим сам за минута, лейтенант - кимна ми с глава да изляза. Долф не се опита да ни спре. Просто остана там клекнал, сякаш най-после осъзнал думите си, най-после осъзнал какво вероятно си беше причинил.
Излязохме през вратата и Зербровски я затвори плътно зад нас. Всички в стаята на отряда гледаха към нас. Опитваха се да не го правят, но всички си бяха намерили работа наоколо.
Никога не бях виждала толкова много детективи, нетърпеливи да свършат работата на бюрата си или на някое чуждо бюро, стига да беше близо до коридора. Зербровски погледна почти плътната стена от хора и каза:
- Разпръснете се хора, нямаме нужда от тълпа.
Всички се спогледаха, сякаш питайки се „дали да се преместим, дали да го послушаме"? ако беше Долф, щяха да се раздвижат без въпроси. Но най-накрая все пак се тръгнаха, премествайки се по един, по двама към други части от стаята. Тези, чиито бюра бяха близо до центъра на събитията, изведнъж си спомниха, че трябва да се обаждат по телефона.
Зербровски се наведе към мен и каза тихо:
- Вземи господин Шулер и тръгвайте.
- Какво ще каже Долф? - попитах.
Той поклати глава.
- Не знам, но знам че Шулер не заслузава да отиде в един от онези домове.
- Мерси, серж - каза Джейсън и се усмихна.
Зербровски не отговори на усмивката му, но каза:
- Понякога си като трън в задника, Шулер, осван това си косматко, но не си чудовище.
Те споделиха един от онези мъжки моменти. Жени биха се прегърнали, но те бяха мъже, което означава, че дори не си стиснаха ръцете.
- Мерси, Зербровски.
Зербровски се усмихна слабо.
- Хубаво е да знам, че днес направих някого щастлив. - Обърна се към мен. Спогледахме се.
- Какво ще се случи с Долф? - попитах.
Той изглеждаше още по-тъжен, което, при положение че преди това изглеждаше депресиран, вече беше много.
- Не знам.
Долф беше казал достатъчно неща пред записа, че да загуби работата си, ако се разчуеше.
По дяволите, ако шефът на РОСР беше толкова предубеден, това можеше да доведе до преразглеждане на всичките им случаи, още отначало.
- Гледай да си вземе две седмици лично време, Зербровски, дръж го далеч от тук.
- Знам - каза. - Вече.
Поклатих глава.
- Извинявай, разбира се, че знаеш.
- Просто тръгвай, Анита, засега върви.
Докоснах ръката на Зербровски.
- Не се връщай обратно вътре без подкрепление, чу ли.
- Пери ми каза как се е държал онзи ден Долф с теб. Не се притеснявай, ще внимавам.-
Хвърли поглед към затворената врата. - Моля те, Анита, тръгвай преди да е излязъл.
Исках да кажа нещо. Нещо успокояващо или от помощ, но нямаше какво. Единственото нещо, с което можех да помогна, беше да си тръгна. Така и направихме. Чувствах се като страхливка. Но да останем щеше да е глупаво. Когато трябва да избирам между страх и глупост, винаги предпочитам глупостта. Днес се спрях на по-добрата част.
Освен това не бях сигурна, че Долф нямаше да изскочи от стаята като някакъв побеснял бик и да се опита да атакува Джейсън или мен. Можеше и да успеем да го потулим в залата за разпити, но ако разбиеше цялата дежурна стая, това щеше да е краят на кариерата му.
В момента може би беше прецакал кариерата си. Дори вероятно. Но може би и вероятно са по-добре от със сигурност. Оставих Зербровски да събира парчетата, защото аз не знаех как.
Много по-добра съм в унищожаването на неща, отколкото в поправянето им.
40
Джейсън облегна глава на пътническата седалка на джипа. Клепачите му бяха сведени и изглеждаше изтощен. Когато бяха затворени, под очите му имаше вдлъбнатини. Кожата му е нежна, но не бледа. Не почернява много, само до златисто. Днес беше вампирски блед, а кожата му изглеждаше твърде тънка, сякаш някаква гигантска ръка беше търкала над очите и през лицето му, изтърквайки го, както се лъскаше камъче с ръка.
- Изглеждаш като парцал - казах.
Той се усмихна без да отваря очи.
- Ах, ти, сладкодумнице.
- Не, искам да кажа, че изглеждаш ужасно. Ще се справиш ли довечера, с банкета и всичко останало?
Отвори очи достатъчно, така че да плъзне поглед към мен.
- Имам ли избор? Има ли някой от нас избор?
Поставено по този начин ...
- Не, предполагам, че не - внезапно и моят глас звучеше изморено.
Той отново се усмихна, с глава на седалката и все още притворени очи.
- Ако лейтенантът не си беше изтървал нервите, сега щях ли да съм на път към някой от укрепените домове?