Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Дори няма да се опитвам, ще ви подбера още сега и двамата. — После добави: — Айде — и ме ръчна с палката. После повтори: — Айде — и ме заподбутва към края на кея, където сигурно имаше телефон.
Направих две-три крачки с палката, опряна в кръста, като мъкнех след себе си Ан, която до този момент не беше казала нито дума. После се сетих нещо:
— Чувай, ако не искаш утре да изхвърчиш от службата, слушай какво ще ти кажа.
— Ами, ще слушам. — И ме ръгна по-силно в бъбрека.
— Ако не беше дамата — казах, — нямаше да ти попреча да се удариш в юмрука ми. Да не мислиш, че ме е страх от участъка? Но сега ще ти дам една възможност.
— Хъ, възможност — отекна той, изплю се с края на устата си и пак ме ръгна.
— Ще бръкна в джоба си — продължих, — не за пистолет, а за портфейла си, и ще ти покажа нещо. Чувал ли си някога името Уили Старк?
— Как не. — И ме ръгна.
— А да си чувал за Джек Бърдън, за онзи, вестникаря, който е нещо като секретар на Уили?
Той се замисли за секунда, като продължаваше да ме ръчка. После изръмжа:
— Да.
— Тогава може би ще трябва да ти покажа визитната си картичка — казах и посегнах за портфейла.
— Не, не бъркай — сопна се той и натисна с палката вдигнатата ми ръка. — Не бъркай, ще я взема сам.
Бръкна в джоба ми, извади портфейла и понечи да го отвори. Само заради принципа.
— Посмей да го отвориш — казах — и ще те пребия, ако ще сто линейки да извикаш. Дай го тук.
Той ми го подаде. Извадих картичката си и му я показах.
— Ой-й-й-й! — издъхна той като спукан детски балон. — Откъде да знаех, че сте от Капитола?
— Друг път да знаеш, за да не ти е мъчно после — казах. — Повикай ми сега едно такси.
— Слушам, сър! — каза той, но в свинските му оченца, втъкнати в подпухналата мутра, се четеше безсилна омраза. — Слушам, сър! — повтори и тръгна към телефона.
Изведнъж Ан се изтръгна от мен и аз помислих, че пак ще побегне, та я хванах.
— О, ти си чудесен — каза хрипливо тя, — ти си ненадминат, ти си велик — деспот над деспотите, полицай над полицаите… ненадминат си…
Държах я, без да обръщам внимание на думите й, и усещах само някаква тежест, някакъв студен камък в гърдите си.
— … толкова си чудесен и душевно чист… и всичко е така прекрасно и чисто…
Аз не продумвах.
— … толкова си чудесен и душевно чист и силен… о, ти си истински герой…
— Извинявай, че се държах като последен негодник — казах.
— Не разбирам какво точно имаш пред вид — прошепна тя подигравателно-мило, с особено ударение на „точно“, което заби старателно в месата ми — като бандериля. После се отвърна от мен и не ме погледна повече, а ръката, която стисках, бе все едно ръка на манекен от витрина, студеният камък в гърдите ми бе слузгав, като да бе лежал дълго в дъното на дълбок кладенец, а свинските оченца, втъкнати в подпухналата, брадясала мутра, се върнаха и ме гледаха с ненавист в мъгливата тъмнина, и по реката проплака сирена, а в таксито Ан Стантън седна изправена в ъгъла, колкото е възможно по-далеч от мен, и светлината на уличните лампи играеше по пребледнялото й лице. Тя не ми продума. Докато не излязохме на улица, по която минаваше трамвайна линия. Тогава каза:
— Слизай. Тук можеш да хванеш някакъв трамвай. Не искам да ме изпращаш.
И аз слязох.
Пет вечери по-късно гласът на Ан Стантън се обади по телефона и каза:
— Тези неща… тези доказателства, които каза, че имаш… прати ми ги.
Аз казах:
— Ще ти ги донеса.
Но гласът отвърна:
— Не, прати ми ги.
Аз казах:
— Добре. Имам от единия документ повече копия. Утре ще снема и от другия и ще ти ги пратя.
Гласът каза:
— Фотокопия? Значи, ми нямаш доверие?
Аз отвърнах:
— Ще ти ги пратя утре.
В черната слушалка се чу тракване. После тънко и жално пищене — гласът на пространството, което чезне някъде надалеч, гласът на безкрая и на абсолютното нищо.
Всяка вечер, когато се прибирах в стаята, поглеждах към телефона. И си казвах: „Ще позвъни.“ Веднъж дори бях убеден, че звънна, дотолкова този звън живееше във всеки мой нерв. Но не беше звъннал. Аз просто бях сънувал. Друг път взех слушалката, долепих я до ухото си и се заслушах в този тънък, жален звук, изразяващ различните неща, които изброих вече.