Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Помнеше собственото си обучение.
Потръпна зиморничаво. Обучили я бяха в съвършенство. Превърнали я бяха в съвършена слугиня за бъдещия ѝ господар. Помнеше как Гендо-сама я взе, обсипа я с внимание, а после я захвърли като кора на портокал. Такава е била съдбата ѝ. Случилото се беше закономерност, а не каприз на случайността.
Загледа се, присвила очи, в тенджерката с вряща вода, в ориза, който беше отмерила така съвършено — не с мерителна чашка, а на око с обикновена купа, понеже знаеше колко точно ще ѝ трябва — и който след това, без да се замисля, беше разстлала на съвършен пласт като да беше не ориз, а чакъл в градина, сякаш се готвеше за медитация, сякаш цял живот щеше да рисува кръгове с вилица, както японските градинари рисуваха с гребло по чакъла.
Замахна. Купичката с ориза се пръсна, парчета порцелан се разлетяха във всички посоки, тенджерката хвръкна, врели капки уловиха светлината като скъпоценни камъни.
Емико стоеше в средата на вихрушката, гледаше как капчиците летят, а оризовите зърна висят във въздуха като нарисувани, всичко това на стопкадър, сякаш оризът и водата са пружинки, накъсали полета си, както тя принудително куцукаше с насечените си движения през света, странна и неестествена в очите на обикновените, нормалните хора. В очите на хората, които така отчаяно се опитваше да задоволи.
„Виж докъде те доведе желанието ти да служиш.“
Тенджерата се удари в стената. Оризови зърна се пръснаха по мраморния под. Вода измокри всичко. Тази нощ Емико щеше да разбере къде се намира селото на Новите хора. Мястото, където нейни себеподобни живееха без господари. Където служеха единствено на себе си. Макар да повтаряше утешително, че неговите хора идвали, Андерсън-сама винаги щеше да си остане нормален, а тя винаги щеше да е момиче на пружина и винаги щеше да служи.
Потисна импулса си да почисти, да приведе апартамента в ред, за да е доволен Андерсън-сама, когато се върне. Вместо това се застави да огледа добре стореното, да го запомни, да си внуши, че вече не е робиня. Ако Андерсън-сама искаше да се почисти, имаше хора, които да му свършат мръсната работа. Тя беше нещо друго. Нещо различно. Беше оптимална по свой си начин. И ако преди беше живяла като привързан сокол, Гендо-сама беше направил нещо, с което да заслужи благодарността ѝ. Беше ѝ срязал каишките. Сега Емико можеше да полети свободна.
Не беше трудно да се промъкне в мрака. Крачеше отскокливо през тълпата с начервени устни, гримирани очи и лъскави сребърни халки на ушите.
Беше от Новите хора и се придвижваше сред навалицата така спокойно и гладко, че никой не ѝ обръщаше внимание. А тя им се смееше. Смееше се и се провираше сред тях. Нещо самоубийствено тиктакаше в пружинската ѝ природа. Емико се криеше на открито. Не подтичваше. Съдбата я беше приютила на сигурно в шепата си.
Промъкваше се през множеството, а хората се дърпаха при вида на пружинката, смесила се с тях, възмутени от нахалството на този мерзък промишлен артикул, дръзнал да опетни с присъствието си тротоарите им. Сякаш тяхната земя можеше да се мери с островите, където Емико беше създадена. Дори съдържанието на мръсната канализация в Япония беше бистра водица в сравнение с това пренаселено смрадливо място. Слепи бяха, не виждаха каква чест им прави тя с присъствието си. Засмя се уж наум, но после по реакцията на околните разбра, че се е разсмяла на глас.
Белоризци. Светлите им униформи улавяха оскъдната светлина сред навалицата от мегодонти и ръчни колички. Емико спря до парапета на един мост над канала. Загледа се във водата отдолу, изчаквайки заплахата да отмине. Видя отражението си във водната повърхност, огряно от треперливата светлина на уличните лампи. Хрумна ѝ, че ако се взира достатъчно дълго в сиянието, би могла да се слее с водата. Да стане водна фея. Нима така или иначе не беше част от плаващия свят? Нима не заслужаваше да се потопи и бавно да потъне? Прогони тази мисъл. Тази мисъл беше на старата Емико. Онази Емико, която не можеше да полети.
Някакъв мъж се приближи и се опря на парапета. Емико не вдигна глава, наблюдаваше отражението му във водата.
— Обичам да гледам как децата си правят състезания с хартиени лодки по каналите — каза той.
Тя кимна, без да отрони дума.
— Нещо специално ли виждаш във водата? Затова ли я гледаш толкова дълго?
Тя поклати глава. Бялата му униформа зеленееше под светлината на метановите лампи. Стоеше толкова близо до Емико, че протегнеше ли ръка, би могъл да я докосне. Как ли щяха да се променят милите му очи, ако пръстите му се опареха от допира с неестествено горещата ѝ кожа.