![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Щом завиха, някакъв силует в опърпано наметало изскочи от тясната пресечка пред тях и затътри крака по улицата. Мириамел толкова се изненада при вида на жив човек, че дръпна юздите и се втренчи в гърба му. Сякаш усетил присъствието на непознати, човекът се извърна. Върху забуленото под качулката сбръчкано лице се мярна уплаха — трудно беше да се прецени дали човекът е мъж, или жена, — след което загърнатият в наметалото силует забърза и изчезна в близката уличка. Когато Мириамел и Бинабик доближиха завоя, от него нямаше и следа. Всички врати в тясната уличка изглеждаха залостени от много отдавна.
— Който и да беше, като че ли се уплаши от нас.
Мириамел не можа да скрие мъчителната си изненада.
— Обвиняваш ли ги за това? — Дребосъкът махна с ръка към пустите улици. — Не обръщай внимание. Не се съмнявам, че много страховити неща са се случили тук, но това не е наша работа. Ние търсим друго.
— Разбира се — съгласи се с готовност Мириамел, но й беше трудно да се съсредоточи върху казаното от дребосъка.
Беше й трудно да откъсне очи от оплесканите с кал стени и мрачните, пусти улици. Сякаш някакъв потоп беше залял града и бе прогонил всичките му обитатели.
— Разбира се — повтори тя. — Но как ще го намерим?
— На картата тунелът като че ли излиза в центъра на града. В тази посока ли се движим?
— Да. Главният път прекосява целия град до портата Нарулах.
— А това там какво е? — посочи Бинабик. — Струва ми се, че блокира пътя за по-нататък.
На няколкостотин лакътя пред тях пътят беше запречен от огромна тъмна камара.
— Това? — Мириамел беше така замаяна, че й трябваше малко време, за да се ориентира. — О, това е гърбът на „Свети Сутрин“ — катедралата.
Известно време Бинабик не отвърна нищо.
— И се намира в центъра на града?
— Горе-долу. — Нещо в тона на трола най-после отклони вниманието й от напомнящата съновидение пустота на Главния път. — Бинабик? Какво има? Нещо не е наред ли?
— Да изчакаме, докато се приближим, за да го огледаме. Защо няма никаква златна стена? От разказите на пътешественици знам, че „Свети Сутрин“ е прочута с тази стена.
— Тя е от другата страна — която е обърната към двореца.
Продължиха по Главния път. Мириамел се запита дали най-после няма да се появят някакви хора — градът все пак трябваше да е населен. Ако обитателите му бяха така наплашени като онзи, когото бяха зърнали, може би сега надничаха иззад притворените капаци на прозорците. Но и това беше не по-малко неприятно от представата, че всички са избягали.
А може би ставаше нещо още по-невероятно. Сергиите на дребните търговци от двете страни на улицата бяха празни, но й се стори, че изпитва усещането за някакво очакване, сякаш пустите ниши очакваха да бъдат запълнени с някакъв нов живот — нещо толкова различно от земеделците, селяните и местните жители, които се бяха блъскали наоколо, колкото калта е различна от изсъхнала, спечена от слънцето пръст.
Златната фасада на „Свети Сутрин“ беше олющена. Прочутите каменни релефи бяха очукани до неузнаваемост, сякаш златото, с което бяха покрити, беше изкъртено с чукове съвсем набързо.
— Беше красиво. — На Мириамел не й бяха останали сили нито за тъга, нито за изумление. — Когато слънцето я огряваше, катедралата сякаш пламтеше в божествени пламъци.
— В тежки времена златото се цени повече от красотата — отвърна замислен Бинабик, докато оглеждаше изпотрошените лица на светците. — Да опитаме да отворим вратата.
— Мислиш, че е тук? Тунелът?
— Видя на картата, че излиза в центъра на Ерчестър. Струва ми се, че това е най-ниската точка в града.
Масивната дървена порта беше заяла и Мириамел и Бинабик натиснаха с рамене. Пантите изскърцаха и едното крило застърга върху каменните плочи почти цял лакът, което бе достатъчно да се проврат.
Преддверието също беше останало без по-голямата част от украсата си. Пиедесталите от двете страни на вратата бяха пусти, а огромните гоблени, които едно време превръщаха стените на залата в прозорци, надникнали към дните на Усирис Ейдон, сега лежаха смачкали върху каменните плочи, изпоцапани от кални подметки. Миришеше на влага и гнило, но откъм огромния олтар проблясваше светлина.
— Има някой — прошепна Мириамел.
— Може би все още идват да палят свещи.
Направиха само няколко крачки, когато на вътрешния вход изникна някаква фигура.
— Кои сте вие? И какво търсите в божия дом?
Мириамел така се изненада, че чува човешки глас, че в първия момент не отговори. Бинабик направи крачка напред, но тя постави ръка върху рамото му.