Зовът на барабана [bg]

Той се отдръпна малко, стиснал ръце зад гърба си.

— Внимавай за тръни — извиках след него, като го видях да тръгва към мястото на скорошното ми произшествие.

Той смени посоката, но не каза нищо. Кръстосваше поляната, свел замислено глава. Накрая се върна и застана пред мен.

— Не мога да го направя сам — рече тихо. — Права си за това. Но не мисля, че ще се наложи да ходя в Шотландия, за да намеря заселници.

— А какво ще направиш?

— Моите хора — мъжете, с които бях в Ардсмюир — рече той. — Те са вече тук.

— Но ти нямаш представа къде са — възразих аз. — Освен това ги докараха тук преди години! Може да са се установили вече; може да не искат да зарежат всичко и да тръгнат с теб към края на тази проклета земя!

Той се усмихна малко лукаво.

— Ти го направи, сасенак.

Поех дълбоко дъх. Ужасната тежест на страха, която бе лежала над сърцето ми през последните седмици, отслабна. И все пак тази тревога си отиде, но освободи място в ума ми за други мисли. Колко ужасно трудна ще е задачата, с която щеше да се захване. Да издири мъжете, пръснати из три колонии, да ги убеди да тръгнат с него, и едновременно с това да открие достатъчно капитал, за да разчисти земята и да я засее. Да не говорим за огромния труд, който се искаше, за да разчистиш дори малък участък от тази девствена пустош…

— Ще измисля нещо — каза той и се усмихна леко, докато гледаше как съмненията и притесненията прелитат по лицето ми. — Винаги измислям нещо, нали?

Издишах продължително всичкия въздух от дробовете си.

— Така е — отвърнах. — Джейми… сигурен ли си? Леля ти Джокаста…

Той махна небрежно с ръка.

— Не. Никога.

Все още се колебаех, чувствах се виновна.

— Ти нали няма… само заради мен? Заради това, което казах за робите?

— Не — отвърна. Спря и видях как потрепват двата изкривени пръста на дясната му ръка. И той го видя и веднага спря.

— Живял съм като роб, Клеър — каза тихо, свел глава. — И не бих могъл да живея с мисълта, че има човек на тая земя, който изпитва към мен онова, което аз изпитвах към хората, които ме притежаваха.

Посегнах и покрих осакатената му ръка с дланта си. Сълзите се стичаха по бузите ми, топли и успокояващи като летен дъжд.

— Значи няма да ме напуснеш? — попитах накрая. — Няма да умреш?

Той поклати глава и стисна здраво ръката ми.

— Ти си моята смелост, аз съм твоята съвест — прошепна той. — Ти си моето сърце — аз съм твоето състрадание. Никой от нас няма да е цял сам. Не го ли знаеш, сасенак?

— Знам го — отвърнах с треперещ глас. — Затова така се страхувам. Не искам пак да бъда половин човек, няма да го понеса.

Той отметна кичур коса от влажната ми буза и ме придърпа към себе си, толкова близо, че усещах движението на гърдите му при всеки дъх. Беше така солиден, така жив, червеникавите косъмчета се къдреха златисти до голата ми кожа. И все пак вече го бях имала преди — и го загубих.

Ръката му докосна бузата ми, топла, въпреки влагата по кожата ми.