Каменният кръг [bg]

Докоснах лицето му, проследих фината линия на скулата и челюстта.

— Няма да ме изгубиш — казах аз. — Никога. — Усмихнах се, приглаждайки червеникавата коса зад ухото му. — Дори и да разбера, че си станал двуженец и пияница.

Той потрепна рязко при това и пусна стреснат ръката ми.

— Какво има?

— Ами… — започна и спря. Сви устни и ме погледна бързо. — Просто…

— Какво? Има ли още нещо, което не си ми казал?

— Е, печатането на подривни брошури не е толкова печелившо — обясни той.

— Сигурно — казах и сърцето ми пак ускори при вероятността от още разкрития. — С какво друго се занимаваш?

— Ами малко се занимавам с контрабанда — каза извинително. — Така, странично.

— Контрабандист? Какво вкарваш?

— Ами предимно уиски, но понякога и ром, и малко френско вино и батиста.

— Значи това било! — Най-сетне парченцата на пъзела си дойдоха на мястото — господин Уилъби, единбургските пристанища, загадката на настоящото ни обкръжение. — Това ли е връзката ти с този бордей — това ли имаше предвид, като каза, че мадам Жан ти е клиентка?

— Това — кимна той. — Работи много добре; складираме алкохола в една от избите долу, когато дойде от Франция. Част от него продавам на Жан; а тя ни съхранява друга част, докато я откараме.

— Аха. И тази уговорка включва… — започнах деликатно.

Сините очи се присвиха.

— Отговорът на това, което си мислиш, сасенак, е не — отвърна категорично.

— О, така ли? — Бях изключително доволна. — Ти май четеш мисли? И какво си мисля?

— Питаш се дали не ми плаща и по друг начин, нали? — Изви вежда към мен.

— Е, така е — признах. — Не че е моя работа.

— О, така ли? — Изви и двете си червеникави вежди, хвана ме за раменете и се наведе към мен. — Така ли? — повтори след миг. Звучеше леко задъхан.

— Да — отвърнах и аз задъхано. — И ти не…

— Не. Ела тук.

Той ме прегърна и ме привлече към себе си. Телесната памет е различна от паметта на съзнанието. Когато мислех, чудех се и се тревожех, бяха непохватна и смутена. Без намесата на съзнателна мисъл обаче тялото ми го позна и му отвърна веднага в унисон, сякаш се бяхме разделили преди секунди, а не преди години.

— Този път бях по-изплашена, отколкото в първата ни брачна нощ — прошепнах, вгледана в бавното силно пулсиране във вдлъбнатинката на шията му.

— Така ли? — ръката му се премести и се стегна около мен. — Плаша ли те, сасенак?

— Не. — Докоснах пулса му, вдишах дълбокия мускусен аромат. — Само че… първия път… не мислех, че ще е завинаги. Тогава исках да се върна.

Той изсумтя тихо, потта блещукаше леко по малката вдлъбнатинка в центъра на гърдите му.

— И ти си отиде и се върна — каза той. — Тук си; нищо друго няма значение.

Надигнах се леко да го погледна. Очите му бяха затворени, скосени като на котка, миглите имаха невероятния цвят, който помнех толкова добре, защото го бях виждала много често; тъмнокестеняво на връхчетата, избеляващо до червено, толкова бледо, че ставаше почти русо в корените.