Каменният кръг [bg]

— Всичко е наред. Макар че това е последното място, на което си представях, че ще бъдем заедно отново. — Поколебах се, не исках да любопитствам, но не се сдържах. — Ти… нали не си собственик на този бордей, Джейми?

Той се отдръпна леко и ме погледна.

— Аз ли? Господи, сасенак, за какъв ме мислиш?

— Е, откъде да знам? — изтъкнах малко рязко. — Когато те открих, ти припадна, а щом те изправих на крака, ме завлече в някаква кръчма, после ни преследваха из Единбург в компанията на развратен китаец и накрая се озовахме в бордей — чиято мадам като че ли е много близка с теб, трябва да добавя. — Връхчетата на ушите му порозовяха и в него като че ли се бореха смехът и възмущението.

— После ти си съблече дрехите, обяви, че си ужасен човек с тъмно минало, и ме завлече в леглото. Какво очакваш да си помисля?

Смехът победи.

— Е, не съм светец, сасенак — отвърна той. — Но не съм и сводник.

— Радвам се да го чуя. — Настъпи пауза, после казах: — А смяташ ли да ми кажеш какъв си, или ще трябва да изреждам всякакви позорни възможности, докато налучкам?

— О, така ли? — рече той, развеселен. — И какво е най-доброто ти предположение?

Огледах го внимателно. Лежеше отпуснат сред смачканите чаршафи, с ръка зад главата, и ми се хилеше.

— Е, мога да се обзаложа, че не си печатар.

Той се ухили още по-широко.

— Защо?

Смуших го грубо в ребрата.

— В твърде добра форма си. Повечето мъже след четирийсетте трупат тлъстини по корема, а ти нямаш и грам тлъстина.

— Предимно защото няма кой да ми готви — рече той печално. — Ако ядеш все по кръчмите и ти нямаше да си дебела. За щастие явно се храниш добре. — Потупа свойски задника ми и после се отдръпна със смях, когато го пернах по ръката.

— Не се опитвай да ме разсееш — отвърнах аз с достойнство. — А и не си направил тези мускули на печатарската преса.

— А ти някога работила ли си на печатарска преса, сасенак? — Той изви подигравателно вежда.

— Не. — Сбърчих замислено чело. — Но предполагам, че не си пладнешки разбойник, нали?

— Не съм — отвърна широко усмихнат. — Опитай пак.

— Незаконно присвояване.

— Не.

— Е, едва ли е отвличане за откуп — казах и започнах да изброявам на пръсти възможностите. — Крадец? Не. Пират? Не, не би могъл, освен ако вече не получаваш морска болест. Лихвар? Не вярвам. — Отпуснах ръка и се втренчих в него. — Когато те видях за последно, беше изменник, но това едва ли е добро препитание.

— О, още съм си изменник — увери ме той. — Просто не са ме съдили наскоро.

— Наскоро?

— Изкарах няколко години в затвора за измяна, сасенак — каза той мрачно. — Заради Въстанието. Но това беше отдавна.

— Да, знам.

Той отвори широко очи.

— Знаеш?

— Знам и още нещо. Ще ти кажа после. Но нека засега оставим това и да се върнем на въпроса — с какво се прехранваш напоследък?