Каменният кръг [bg]

Той изсумтя.

— Ами почти не оцелях. Бях си направо мъртъв, когато ме свалиха от каруцата в Лалиброх. — Лицето му потъмня при спомена. — Господи, понякога сънувам оная каруца. Пътувах два дни и ту ме тресеше, ту умирах от студ, или и двете. Бях покрит със слама и тя се завираше в очите и ушите ми, през ризата, бълхите ме изяждаха жив, а кракът ме болеше ужасно при всяко друсване. Пътят беше много неравен — добави замислено.

— Звучи ужасно — казах аз, но усещах, че тази дума е твърде слаба. Той изсумтя.

— Аха. Издържах само защото си представях какво ще направя на Мелтън, ако го срещна отново, за да му отмъстя, задето не ме застреля.

Пак се засмях и той ме погледна с крива усмивка.

— Не се смея, защото е смешно — обясних. — Смея се, защото иначе трябва да заплача, а не искам… не и сега, когато е свършило.

— Да, знам. — Стисна ръката ми.

Поех дълбоко дъх.

— Аз… не поглеждах назад. Не мислех, че мога да понеса да науча… какво се е случило. — Прехапах устна; това признание ми изглеждаше като предателство. — Не че се опитвах… че исках… да забравя… — казах, не намирах думи. — Не бих могла да те забравя, не мисли подобно нещо. Никога. Но…

— Не се тормози, сасенак — прекъсна ме той. Потупа нежно ръката ми. — Знам какво казваш. И аз се опитвах да не поглеждам назад.

— Но ако го бях направила — взирах се в чаршафа, — ако го бях направила… щях да те открия по-скоро.

Думите увиснаха във въздуха между нас като обвинение, напомняне за тежките години на загуба и раздяла. Накрая той въздъхна дълбоко, сложи пръст под брадичката ми и вдигна лицето ми.

— И ако го беше направила? Щеше да оставиш детето там без майка? Или да дойдеш при мен по времето след Калоден, когато нямаше да мога да се грижа за теб, само ще те гледам как страдаш с останалите и ще чувствам вина, че съм ти го причинил? Може би дори щях да те видя как умираш от глад или от болест и щях да знам, че аз съм те убил? — Вдигна въпросително вежда и поклати глава. — Не. Казах ти да си отидеш и да забравиш. Бих ли те винил, че си ме послушала, сасенак? Не.

— Но можехме да имаме повече време! — казах аз. — Можехме да… — Той ме спря, като се наведе и притисна устни към устата ми. Бяха топли и много меки, а наболата брада леко драскаше кожата ми.

След миг се отдръпна. Светлината се засилваше, придаваше цвят на лицето му. Кожата му сияеше в бронзово, осеяно с меденото на брадата. Той пое дълбоко дъх.

— Да, можехме. Но като се замисля… не можехме. — Очите му срещнаха моите търсещо. — Не мога да гледам назад и да живея, сасенак — каза простичко. — Дори да имахме само тази нощ и този миг, пак е достатъчно.

— Не и за мен, не! — казах и той се засмя.

— Алчно създание си ти, нали?

— Да. — Напрежението се разсея и аз насочих пак вниманието си към белега на крака му, за да се откъсна от болезнените мисли за изгубеното време и възможности. — Тъкмо ми разказваше как си го получил.

— Така е. — Наклони се леко назад и присви очи към тънката бяла линия по бедрото си.