Каменният кръг [bg]

Той се усмихна леко на изражението ми.

— Аха, но се получи.

Преглътнах тежко, усетих жлъчка.

— Господи. Би трябвало да си осакатен!

— Е, тя я прочисти много добре и я заши. Каза, че няма да ме остави да умра и няма да позволи да осакатея, за да лежа по цял ден и да се самосъжалявам, и… — Сви примирено рамене. — Когато изреди всичко, което няма да ми позволи, като че ли ми оставаше единствено да оздравея.

Засмя се при спомена и аз с него.

— Щом можех да ставам, тя накара Иън да ме извежда по тъмно и да ме кара да ходя. Господи, били сме страшна гледка, той с дървения крак, аз с бастуна, куцукаме нагоре-надолу по пътя като два сакати жерава!

Пак се засмях, но трябваше да примигна, за да прогоня сълзите; представях си много добре двете високи куцукащи фигури, упорито борещи се с мрака и болката, облегнати един на друг за опора.

— Известно време си живял в пещера, нали? Намерихме приказка за това.

Веждите му се извика в изненада.

— Приказка ли? За мен?

— Ти си прочута легенда на планинците — отвърнах му сухо, — или ще бъдеш.

— Задето съм живял в пещера? — Изглеждаше полудоволен, полусмутен. — Е, глупаво е да правиш приказка от това, нали?

— Това, че си уредил да те предадат на англичаните заради наградата за главата ти, е малко по-драматично — казах още по-сухо. — Малко си рискувал, нали?

Краят на носа му порозовя, изглеждаше засрамен.

— Ами — рече смутено, — не мислех, че затворът ще е много страшен, като се има предвид другото…

Говорех възможно най-спокойно, но исках да го разтърся, внезапно му се разгневих.

— Затвор ли, глупости! Много добре си знаел, че ще те обесят! И си го направил, мамка му!

— Трябваше да направя нещо — каза той с усилие. — И ако англичаните бяха достатъчно глупави да платят за трупа ми — е, няма закон, който забранява да се възползваш от глупаците, нали? — Ъгълчето на устата му се изви нагоре и аз се разкъсвах между желанието да го целуна и да го зашлевя.

Не направих и двете, седнах в леглото и започнах да сресвам заплетената си коса с пръсти.

— Мисля, че може да се спори кой точно е глупакът — казах, без да го поглеждам, — но въпреки това трябва да знаеш, че дъщерята ти много се гордее с теб.

— Така ли? — Звучеше потресен и аз го погледнах и се разсмях въпреки раздразнението си.

— Ами разбира се. Ти си герой, нали?

Той се изчерви и стана, изглеждаше много разстроен.

— Аз ли? Не! — Прекара ръка през косата си, имаше този навик, когато мислеше или нещо го тревожеше. — Не — каза бавно. — Не бях никакъв герой. Просто… не можех да издържам повече. Да ги гледам как умират от глад и да не мога да се грижа за тях — Джени, Иън и децата; всички селяни и семействата им. — Погледна ме безпомощно. — Наистина не ме беше грижа дали англичаните ще ме обесят. Не мислех, че ще го направят, заради това, което ти ми беше казала, но дори да бях сигурен, че ще ме обесят… пак щях да го направя, сасенак, не ме беше грижа. Но не беше от смелост… изобщо. — Вдигна ръце в безсилен жест и се извърна. — Нямаше какво друго да сторя!