Каменният кръг [bg]

Възхитих се на заоблените му хълбоци, малката вдлъбнатинка в мускулите и бледата им уязвимост. Долината на гръбнака му, която се простираше като дълбока и гладка извивка от кръста към раменете. Когато се раздвижи леко, светлината улови слабия сребрист блясък на белезите по гърба му и дъхът ми секна.

Той се обърна, със спокойно и леко безизразно лице. Видя, че го гледам, и като че ли се стресна леко.

Усмихнах му се, но не продумах, не знаех какво да кажа. Продължих да го гледам обаче, и той мен, и същата усмивка се появи на устните му. Без да продума, тръгна към мен и седна на леглото, дюшекът помръдна под тежестта му. Положи длан на завивката и аз сложих моята в нея без колебание.

— Добре ли спа? — попитах като идиотка.

Усмивката му стана по-широка.

— Не. А ти?

— И аз. — Усещах топлината му дори от разстояние въпреки студа в стаята. — Не ти ли е студено?

— Не.

Пак замълчахме, но не можехме да откъснем очи един от друг. Огледах го внимателно на засилващата се светлина, сравнявах спомените си с реалността. Един тесен лъч на утринното слънце се промъкна през процепа в капаците и освети кичур от косата му като полиран бронз, плъзгайки се по извивката на рамото му и гладкия му корем. Изглеждаше малко по-едър, отколкото го помнех, и дяволски, невероятно близък.

— По-едър си, отколкото те помня — казах аз. Той наклони глава и ме погледна развеселен.

— А ти си малко по-дребна, май.

Ръката му обгърна моята, пръстите деликатно се свиха около китката ми. Устата ми беше пресъхнала, преглътнах и облизах устни.

— Преди много време ти ме попита дали знам какво има между нас — казах аз.

Очите му спряха на моите, така тъмносини, почти черни на тази светлина.

— Помня — каза тихо. Пръстите му се свиха за миг върху моите. — Какво е… да те докосвам; когато лягаш с мен.

— Казах, че не зная.

— И аз не знаех. — Усмивката му помръкна малко, но още беше там, спотайваше се в ъгълчетата на устните.

— И още не знам. Но… — замълчах и прочистих гърлото си.

— Но то все така си е там — довърши той вместо мен и усмивката се премести от устните му към очите и ги озари. — Нали?

Така беше. Аз все още го усещах като запалена пръчка динамит до мен, но чувството се беше променило. Бяхме заспали като едно същество, свързани от обичта към детето, което бяхме създали, и се събудихме като двама души — свързани от нещо различно.

— Да. Така е… но не е само заради Бриана, нали?

Той стисна по-здраво пръстите ми.

— Дали те искам само защото си майка на детето ми? — Той изви невярващо червеникавата си вежда. — Ами не. Не че не съм благодарен — добави бързо. — Но… не. — Сведе глава да ме погледне напрегнато и слънцето освети тесния му нос и заискри в миглите му.