Правилата на лова [bg]

Адачи бе влязъл в сградата, изпреварвайки с не повече от минута Фицдуейн. Беше мокър до кости, изтощен, целият трепереше и не можеше да се пребори с чувството за смъртна умора.

Перспективата да изкачи цели пет етажа му се струваше непосилна. Стигна до площадката на първия етаж, седна на стълбището, облегна уморено глава на стената и се унесе в неколкоминутна дрямка. От дрехите му се стичаше дъждовна вода и образуваше малка локва при краката му.

Затръшването на врата някъде на горния етаж го изтръгна от сънния му унес, а после се чуха стъпки и тропане на бастун. Когато съседът му го видя, го взе за някой просяк, забелязвайки подгизналите дрехи на уморено отпусналия се на стълбището мъж. Последваха смутени извинения, щом човекът позна Адачи. След това предложи да му помогне, но Адачи го увери, че ще се оправи сам.

— Явно съм настинал — каза той, докато се изправяше на крака и се покланяше учтиво, — но нищо сериозно. Благодаря за загрижеността ви, Саму-сан.

Саму-сан се поклони в отговор, но продължи да гледа Адачи, сякаш все още мислеше, че той се нуждае от помощ. Полицаят беше блед, трепереше и очевидно беше болен.

Адачи сложи край на тази неловка ситуация, като се заизкачва нагоре по стъпалата. Когато се изравни със Саму-сан, Адачи се усмихна и това сякаш успокои тревогата на съседа му. Саму-сан затрака с бастуна надолу по стълбището и Адачи отново остана сам. Почина си още няколко минути, после се заизкачва към следващия етаж.

Бяха му необходими цели двадесет минути, за да стигне до последния етаж. Прекрачи прага на дома си, напълно изтощен, и затвори вратата след себе си. Събу обувките и чорапите си, свали прогизналото яке и влезе във всекидневната бос и треперещ от студа и умората. Искаше да намери само топлина и да се потопи в обятията на съня.

И тогава видя Фудживара.

Сержантът се появи от неговата спалня, стиснал с две ръце автоматичната карабина, чиято цев, удебелена от вградения заглушител, бе насочена срещу Адачи. Шумозаглушителят ясно показваше какви са намеренията му. За собствено учудване Адачи не почувства нито страх, нито изненада. Вместо това сърцето му се изпълни със смесица от тъга, огорчение от предателството и отчаяние.

Спря се, целият треперещ от треска в подгизналите си дрехи, но иначе абсолютно неподвижен, с уморено отпуснати край тялото ръце.

Фудживара винаги бе харесвал Адачи и съжаляваше, че бе принуден да го убие. Но дълбокото уважение, което хранеше към старши инспектора, бе по-слабо от уважението, което хранеше към огромната сума, която му бяха платили. Годините, прекарани на улицата, го бяха научили, че животът изисква компромиси и непрекъснато ни поставя пред трудни избори. Но сега, изправен пред този трагичен герой, Фудживара се разколеба дали трябва да натисне спусъка.