Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Един милион и петстотин хиляди ливри! — повтори като истинско ехо госпожа Дьо ла Мот.
— Така че, господа, това, което не съм могла, което не е трябвало да купя, никой не ще го има… Ще ми отговорите, че диамантите са красиви. Вярно, но аз няма да завидя на никого за два или три диаманта, мога да завидя за шестдесет.
Кралицата потри с известно доволство ръце, в което прозираше желание да се подиграе малко на господата Бьомер и Босанж.
— Ето къде Ваше величество допуска грешка — каза Бьомер, — ето и същината на задължението, което идвахме да изпълним пред вас, — колието е продадено.
— Продадено! — извика кралицата и рязко се обърна.
— Продадено! — повтори госпожа Дьо ла Мот.
Вълнението на нейната покровителка предизвика у нея известно безпокойство, свързано с привидното отказване от колието.
— На кого? — подхвана кралицата.
— А, госпожо, това е държавна тайна.
— Държавна тайна! Добре, шегувате се — възкликна весело Мария-Антоанета. — Това, което не се казва, често е това, което човек не може да каже, нали, Бьомер?
— Госпожо…
— О, държавните тайни! Свикнали сме с тях. Внимавайте, Бьомер, ако не ми кажете, ще накарам някой служител на господин Дьо Кросън да го разбере.
Тя се разсмя от все сърце, показвайки открито мнението си за предполагаемата тайна, която възпираше Бьомер и Босанж да разкрият кои са купувачите на колието.
— Ние не се отнасяме с Ваше величество както с другите клиенти — заяви важно Бьомер. — Дойдохме да кажем на Ваше величество, че колието бе продадено, защото то е продадено, и ние сме длъжни да премълчим името на купувача, защото всъщност покупката е направена тайно при пътуването на един посланик, изпратен инкогнито.
При думата „посланик“ кралицата отново избухна в смях, обърна се към госпожа Дьо ла Мот и рече:
— Онова, което намирам за възхитително у Бьомер, е, че си вярва на това, което току-що ми каза. Хайде, Бьомер, само страната, от която пристига този посланик? Не, прекалено много ли е — допълни тя и се засмя — първата буква на името му? Ето, това е всичко…
И веднъж разсмяла се, тя не се спря.
— Това е господин посланикът на Португалия — каза Бьомер, като понижи гласа си, за да запази тайната поне от госпожа Дьо ла Мот.
При този тъй отчетлив и ясен отговор кралицата изведнъж спря да се смее.
— Португалски посланик! — каза тя. — Тук няма такъв, Бьомер.
— Дошъл е специално, госпожо.
— При вас инкогнито?
— Да, госпожо.
— И кой?
— Господин Де Суза.
Кралицата не отговори. Поклати глава, после като жена, която се е примирила, добави:
— Е, добре! — каза тя. — Толкова по-добре за Нейно величество кралицата на Португалия. Диамантите са хубави. Да не говорим повече.
— Напротив, госпожо, Ваше величество ще благоволи да ми позволи да продължа… Да ни позволи — обади се Бьомер, като погледна съдружника си.
Босанж се поклони.
— Познавате ли тези диаманти, графиньо? — попита кралицата, поглеждайки към Жана.
— Не, госпожо.
— Хубави диаманти! Жалко, че господата не са ги донесли.
— Ето ги — каза с готовност Босанж.
Той извади от дъното на шапката си, която носеше под мишница, малката кутия, приютила украшението.
— Гледайте, гледайте, графиньо, вие сте жена, ще ви достави удоволствие — каза кралицата.
Тя се отдалечи малко от кръглата масичка, където Бьомер току-що изкусно бе поставил колието така, че отразената от камъните светлина караше да трептят с огнен блясък почти всички плоскости на диамантите.
Жана извика лекичко от възхита. Действително нямаше нищо по-хубаво. Също като някакъв пламък ту със зелени, ту с червени, понякога бели отблясъци като самата светлина. Бьомер поклащаше кутията за бижута и диамантите блестяха в нея, струяха прелестите на разливащите се пламъци.
— Прекрасно! Прекрасно! — извика Жана, завладяна от невероятен възторг.
— Един милион и петстотин хиляди ливри са тук, в ръката ми — отвърна престорено кралицата като хладнокръвен философ, както при подобни обстоятелства щеше да се изрази господин Русо от Женева.
Но освен пренебрежително отношение Жана видя и нещо друго в тази реакция и след дълго разглеждане на огърлицата тя каза:
— Господин бижутерът има право. На света има само една кралица, достойна да носи това колие, а тя е Ваше величество.
— Обаче мое величество няма да го носи — отвърна Мария-Антоанета.
— Ние не трябваше да го оставим то да бъде изнесено от Франция, госпожо, без да представим в нозете на Ваше величество нашите най-дълбоки съжаления.
— Моят отказ бе вече съобщен — отговори кралицата. — Той бе ясен.