Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Сигурна съм, че ще ни засегне, ако войната продължи. На тази война ще свърши за шест месеца.
— Ако това стане, войската ще е в по-силни позиции от всякога. Моля ви, госпожо Нитта, да не забравяте, че генерал Тоттори е човекът, който контролира всички ресурси на армията. Никой в Япония няма по-голяма възможност да ви снабдява с всичко, което бихте пожелали, независимо дали войната ще продължи, или не. Той одобрява всяка стока, минала през което и да е наше пристанище.
Както по-късно разбрах, казаното от Мамеха за генерал Тоттори не бе съвсем вярно. Той отговаряше само за една от петте големи административни зони. Но беше по-старши от хората, контролиращи другите райони, затова все едно, че имаше власт над всичките пет. Но, така или иначе, трябваше да видите как се промени поведението на Майка след тези й думи. Човек можеше едва ли не да види движенията на мозъка й, докато мислеше за помощта на човек в положението на генерал Тоттори. Тя хвърли поглед към чайника и аз си представих, че си казва: „Е, никога не ми е било трудно да си намеря чай… макар цените да скочиха…“ А после неволно пъхна ръка в пояса на кимоното си и стисна копринената си торбичка за тютюн, сякаш да провери колко е останало.
Следващата седмица Майка прекара в обикаляне из Гион и звънене по телефона, за да събере колкото се може повече информация за генерал Тоттори. Бе така погълната от това, че понякога, когато й говорех, изглежда, не ме чуваше. Беше толкова заета с мислите си, че мозъкът й ми се струваше като локомотив, теглещ прекалено много вагони.
Междувременно продължих да се срещам с Нобу, когато той идваше в Гион, и правех всичко възможно да се държа така, сякаш нищо не се е променило. Може би очакваше, че до средата на юли вече ще съм му станала любовница. Аз, разбира се, го очаквах, но дори когато месецът изтече, преговорите му не бяха, види се, стигнали доникъде. Няколко пъти през следващите седмици забелязах, че ме гледа с недоумение. А после една вечер поздрави съдържателката на чайната „Ичирики“ по най-резкия възможен начин, като я подмина с едва забележимо кимване. Тя бе винаги ценила Нобу като клиент и ме погледна с поглед, в който се четеше едновременно и изненада, и тревога. Когато се присъединих към гостите му, не можех да не забележа признаци на гняв — потрепващ мускул на челюстта, известна припряност, с коя — то обръщаше чашките със саке. Не го винях, че се чувства така. Мислех, че сигурно ме смята за неблагодарна, задето се отплащах за многото му добрини с пренебрежение. Тези мисли ме потопиха в дълбока тъга и аз престанах да забелязвам какво става наоколо, докато звукът от поставена рязко на масата чашка не ме сепна и върна в действителността. Вдигнах очи и видях, че Нобу ме наблюдава. Гостите около него се смееха и забавляваха, а той седеше с втренчени в мен очи, потънал в своите мисли, така както аз бях потънала в моите. Бяхме като две мокри места сред горящи въглени.
26
През септември същата година, докато бях все още осемнайсетгодишна, генерал Тоттори и аз пихме церемониално саке в чайната „Ичирики“. Беше същата церемония, която изпълних първо с Мамеха и тя стана моя по-голяма сестра, а след това и с доктор Рак, точно преди моето мидзуаге. През седмиците след това всички поздравяваха Майка, че е сключила такъв изгоден съюз.
Още първата вечер след церемонията отидох по указание на генерала в малка странноприемница в северозападната част на Киото. Казваше се „Суруя“ и имаше само три стаи. Вече така бях свикнала с разточителна обстановка, че мизерията на „Суруя“ ме порази. Стаята миришеше на плесен, а рогозките на пода бяха толкова подгизнали и набъбнали, та имах чувството, че стенат под стъпките ми. В един от ъглите мазилката над пода се бе оронила. Чувах как в съседната стая някакъв старец чете на висок глас статия от списание. Чаках, седнала на колене, и с течение на времето ми ставаше все по-тягостно, тъй че когато генералът най-после дойде, изпитах истинско облекчение, макар че след като го поздравих, той само пусна радиото, седна и започна да пие бира.
След известно време слезе долу да се изкъпе. А когато се върна в стаята, веднага си свали кимоното и докато си бършеше косата, се разхождаше чисто гол с щръкнало под гърдите кръгло коремче и огромно петно от косми под него. Не бях виждала дотогава гол мъж и провисналата задница на генерала ми се видя почти комична. Но когато той застана с лице към мен, очите ми, признавам си, се насочиха право натам, където… където трябваше да е неговата „змиорка“. Нещо се клатушкаше там, но едва когато генералът легна по гръб и ми каза да се съблека, то започна да се показва. Беше толкова малък и странен човек, но най-безсрамно ми казваше какво да правя. Боях се, че трябва да намеря начин да му доставя удоволствие, но се оказа, че всичко, което се изисква от мен, е да изпълнявам заповеди. За трите години след моето мидзуаге бях забравила истинския ужас, който изпитах, когато накрая докторът се надвеси над мен. Сега си го припомних, но странното бе, че не изпитах толкова ужас колкото някакво странно гадене. Генералът остави радиото пуснато — както и лампата да свети, сякаш искаше да е сигурен, че виждам ясно околната мизерия чак до влажните петна по тавана.