Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Той, разбира се, продължаваше да идва редовно в „Ичирики“ независимо от отсъствието на Нобу. Видях го една вечер да се кара тихо в коридора на свой подчинен, като размахваше за по-убедително писалката си. Не посмях обаче да го прекъсна, за да го поздравя. Друга вечер една чиракуваща гейша на име Наоцу, която изглеждаше все като разтревожена и имаше ужасна обратна захапка, тъкмо го съпровождаше до тоалетната, когато той ме съгледа, остави Наоцу, дойде при мен и ме заговори. Разменихме си обикновените любезности. Стори ми се, че в слабата му усмивка видях скритата гордост, която мъжете като че ли често изпитват, наблюдавайки децата си. Преди да си тръгне, му казах:
— Господин председател, ако някоя вечер присъствието на още една-две гейши би било от помощ…
— Това е прекрасна идея, Саюри. Ще помоля да те повикат.
Но седмиците се изнизваха, а той не ме викаше. Една вечер в края на март се отбих на оживено парти, което губернаторът на префектура Киото даваше в чайна на име „Шунджу“. Председателят също беше там и тъкмо, привързваше игра по надпиване. Беше по риза, с разхлабена вратовръзка и изглеждаше изтощен. Всъщност губернаторът, както разбрах, бе вече няколко пъти губил играта, но държеше чашката си по-уверено от председателя.
— Колко се радвам, че си тук, Саюри — каза ми той, щом ме видя. — Трябва да ми помогнеш, защото съм в беда.
Гладкото му, покрито с червени петна лице и ръцете, подаващи се от навитите ръкави на ризата, ми напомниха за Ясуда сан през онази нощ в чайната „Татемацу“. За части от секундата имах чувството, че сме останали сам-сами и че както е леко пиян, мога да се наведа към него, докато ръцете му не ме обгърнат, и да допра устни до неговите. За момент дори се смутих дали мислите ми не са толкова очевидни, че той да ги е разбрал, но и да беше така, председателят не го показа. Всичко, което можех да направя за него, бе да се сговоря с друга гейша да позабавим играта. Той изглеждаше благодарен за това и когато играта приключи, седна и дълго си говори с мен, като пиеше чаша след чаша вода, за да поизтрезнее. Накрая извади от джоба си кърпичка, досущ като тази в пояса ми, избърса с нея челото си, приглади назад разрошената си коса и попита:
— Кога за последен път разговаря с твоя стар приятел Нобу?
— Не беше наскоро — отвърнах. — Да си призная, имам чувството, че Нобу сан май ми е сърдит.
Председателят разгъна кърпичката си и без да вдига очи от нея, каза:
— Приятелството е ценно нещо, Саюри. Човек не бива да го захвърля.
През следващите седмици често мислех за този наш разговор. После един ден през април, когато се гримирах за представянето на Старопрестолните танци, една чиракуваща гейша, която почти не познавах, дойде в гримьорната. Оставих четката в очакване да чуя молбата й — нашата окия все още се снабдяваше с неща, без които другите се бяха научили да живеят. Вместо това момичето каза:
— Много съжалявам, задето ви притеснявам, Саюри сан. Името ми е Такадзуру. Питам се дали не бихте ми помогнали. Знам, че някога сте били много добри приятели с Нобу сан…
Месеци наред бях прекарала в недоумение какво става с него, месеци наред се бях срамувала за поведението си и сега, когато най-неочаквано чух името му, изпитах радостното усещане от първата глътка свеж въздух след отваряне на капаците на прозорците.
— Трябва винаги, стига да можем, да си помагаме взаимно, Такадзуру. А ако е проблем, свързан с Нобу сан, това особено ме вълнува. Надявам се, че е добре.
— Да, той е добре, госпожо, или поне така мисля. Идва в чайната „Авадзуми“ в Източен Гион. Знаете ли я?
— О, да, знам я. Но нямах представа, че Нобу сан ходи там.
— Да, госпожо, доста често. Но… може ли да ви попитам? Познавате го от дълго време и… той е добър човек, нали?
— Защо питаш мен? Би трябвало да го знаеш, ако прекарваш времето си с него!
— Знам, че звучи глупаво. Но съм толкова объркана! Той заръчва да ме повикат всеки път, щом дойде в Гион, и моята по-голяма сестра ми казва, че е онзи добър покровител, за който всяко момиче може да мечтае. Но сега ми е сърдита, че няколко пъти се разплаках пред него. Знам, че не биваше да го правя, но дори не мога да обещая, че няма отново да се повтори!
— Държи се грубо с теб, така ли?
В отговор клетата Такадзуру стисна треперещите си устни и мигом от ъглите на клепачите й започнаха да се леят сълзи, така че очите й сякаш ме гледаха от дъното на две езерца!
— Понякога Нобу сан не си дава сметка колко грубо звучи. Но сигурно те харесва, Такадзуру сан. Иначе нямаше да те вика да го забавляваш.