Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
Точно преди уреченото време се върнах и поговорих с една прислужница. Обещах й доста голяма сума, ако се погрижи да не ни безпокоят за половин час в някоя от стаите горе. Вече бях там и чаках на тъмно, когато прислужницата отвори плъзгащата се врата и той влезе. Захвърли меката си шапка на пода и ме изправи още преди вратата да се затвори. Беше толкова приятно да се притисна до него, че усещането наподобяваше вкусно блюдо след дълго гладуване. Колкото и силно да се притискаше към мен, аз се притисках двойно по-силно към него. Не бях някак си удивена колко умело се плъзнаха ръцете му под кимоното ми, за да докоснат кожата ми. Няма да се преструвам, че не изпитах нито една от неловкостите, с които бях свикнала с генерала, но поне не ги възприемах по същия начин. Срещите с генерала ми напомняха времето, когато като дете се катерех с огромни усилия по дърво, за да откъсна листо от самия връх. Да достигна целта си бе въпрос на внимателни движения и справяне с всевъзможни неудобства. Но с Ясуда сан се чувствах като дете, което тича волно надолу по хълм. После, когато лежахме изтощени на рогозките, аз разтворих ризата му и сложих ръка на стомаха му, за да доловя дишането му. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм толкова близо до друго живо същество, въпреки че не си бяхме казали нито дума.
Едва тогава разбрах, че едно е да лежиш неподвижно върху постелята за доктора или генерала. С председателя щеше да е нещо съвсем различно.
След като се сдобият с данна, ежедневието на много гейши се променя драстично, но в моя случай не виждах почти никаква промяна. Както винаги през последните години всяка вечер отивах да забавлявам гости, а от време на време някой следобед ходех на излети, като веднъж дори придружих един мъж на посещение в болницата, където лежеше брат му. Колкото до очакваните от мен промени — моят данна да плаща за участието ми в знаменитите танцови рецитали, да ми прави щедри подаръци или да ми осигурява ден-два платена почивка — нищо подобно не се случи. Думите на Майка се потвърдиха. Военните не се грижеха за гейшите така както бизнесмените или аристократите.
Генералът може и да не промени почти никак живота ми, но истината бе, че поне от гледна точка на Майка споразумението му с нашата окия беше безценно. Както се полагаше, като мой данна той покриваше повечето от разходите ми, включително таксата за уроците, годишната ми регистрационна такса, медицинските ми разходи и… ох, дори не знам какво още, може би разходите ми за чорапи. Но по-важно бе, че новият му пост като началник на военните доставки бе потвърждение на всичките предположения на Мамеха, тоест той можеше да прави за нас повече от всеки друг данна. Например през април на 1939 година Леля се разболя и ние много се притеснихме, защото лекарите се оказаха безсилни да й помогнат. Достатъчно бе да позвъним на генерала, и един високопоставен лекар от района Камигьо дойде да я прегледа и остави пакет лекарства, които я излекуваха. Така че макар той да не ме изпращаше в Токио за представленията по танци и да не ми подаряваше скъпоценни камъни, никой не би и допуснал, че нашата окия не се разбира отлично с него. Генералът ни изпращаше редовно чай и захар, а и шоколад, все неща, които се превръщаха в рядкост дори в Гион. По онова време ни беше трудно да го проумеем, но ние почти не бяхме разбрали, че мрачните години тепърва предстоят.
През есента, когато генералът стана мой данна, Нобу престана да ме кани на партитата, на които толкова често го бях забавлявала. Скоро си дадох сметка, че изобщо е престанал да идва в „Ичирики“. Не можех да измисля причина за това, освен че иска да ме избегне. Съдържателката на „Ичирики“ се съгласи с въздишка, че може би съм права. На Нова година изпратих и на него, както на останалите си покровители, картичка, но той не отговори. Сега ми е лесно да погледна назад и да кажа безгрижно колко много месеци минаха, но тогава изпитвах силна болка. Усещах, че съм постъпила несправедливо с човек, който се е отнасял добре към мен, човек, когото бях смятала за свой приятел. Нещо повече, без покровителството на Нобу вече не ме канеха на партитата на компанията, което означаваше, че изобщо се лишавах от възможността да виждам председателя.