Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Отново усети леко докосване по лявата си ръка и този път не се отдръпна. Размърда се и отвори очи. Видя, че са осветени от нормална светлина. Прекалено нормална — заболяха го очите. Примигна бързо и очите му се насълзиха.
— Албърт, събудете се! — Калинина се беше навела над него.
Потърка очи и започна да схваща естественото обяснение на нещата.
— Пристигнахме ли?
— Да. Всичко е наред. Всички сме невредими и чакаме само вас. Вие сте най-близо до вратата.
Морисън погледна към отворената врата и понечи да се изправи, надигна се няколко инча и падна.
— Аз съм тежък!
— Знам — отвърна Калинина. — Самата аз се чувствам като слон. Просто се изправете бавно. Ще ви помогна.
— Не, не, всичко е наред — отблъсна предложената му ръка.
Залата беше препълнена. Ясно се виждаха лица, едно до друго, гледащи към него, усмихващи се, очакващи. Не искаше всички тези хора — съветски граждани — да видят как единствения американец става на крака с помощта на млада съветска жена.
Бавно, залитайки, но самостоятелно, той се изправи на крака, пристъпи към вратата и много внимателно слезе по малката стълбичка. Половин дузина ръце се протегнаха да му помогнат, игнорирайки думите му:
— Всичко е наред. Нямам нужда от помощ — след което изведнъж каза — Почакайте!
Преди да стъпи на твърда земя, той се обърна и погледна край Калинина, която стоеше точно зад него.
— Какво има, Албърт?
— Просто исках да хвърля един последен поглед на кораба, тъй като възнамерявам никога повече да го виждам, нито отдалеч, нито на филм или на снимка.
След това стъпи на земята, а останалите го последваха. Морисън видя с облекчение, че помагат и на останалите.
Вероятно щеше да има някаква импровизирана церемония, но Боранова пристъпи напред. Раздърпаният й вид се различаваше съществено от обичайната, добре поддържана форма, още повече че носеше само тънка памучна дреха, която зле прикриваше зрелите форми на тялото й.
— Приятели, сигурна съм че ще отбележим това фантастично пътешествие с подходяща церемония, но, моля ви, не сме в състояние да се присъединим към вас. Трябва да си починем и да се възстановим след тежките часове, така че ви моля да ни извините.
Изпратиха ги с викове и френетично махане. Единствено Дежньов се владееше достатъчно, за да приеме предложената му чаша, която съдържаше или водка, или вода. Морисън не се съмняваше, която от алтернативите отговаря на истината. След първата глътка широката усмивка на потното лице на Дежньов го потвърди.
— Колко време бяхме на кораба? — Морисън се обърна към Калинина.
— Мисля, че повече от единайсет часа.
Морисън поклати глава.
— Като че ли са минали единайсет години.
— Знам — отвърна тя със слаба усмивка, — но на часовниците им липсва въображение.
— Това един от афоризмите на Дежньов ли е, София?
— Не. Мой собствен.
— Иска ми се — каза Морисън — да отида до тоалетната, да се изкъпя, да се преоблека, да се навечерям добре, да се накрещя и напищя и да се наспя добре. Мисля, че тоалетната е на първо място.
— Ще имате всичко — отговори Калинина, — както и всички останали.
Така и стана, а вечерята се стори на Морисън особено вкусна. По време на престоя им на кораба напрежението беше подтискало апетита, но тази нужда просто бе отложена. Щом веднъж Морисън се почувства в безопасност, удобно, чист и облечен, гладът го загриза свирепо.
Главното блюдо беше печена гъска с огромни размери. Дежньов я разряза с думите:
— Бъдете сдържани, приятели мои, защото баща ми казваше: „Прекаленото ядене убива по-бързо от недояждането.“
С тези думи той сложи на себе си много по-голяма порция, отколкото на останалите.
Единственият страничен на масата беше висок, слаб, рус мъж, който бе представен като военния комендант на Пещерата, нещо, което можеше да се види веднага, тъй като беше в пълна униформа с множество медали. Останалите се държаха извънредно учтиво с него и в същото време изглеждаха много притеснени.
Докато вечеряше, Морисън почувства как напрежението се завръща. Коменданта често поглеждаше към него с мрачно изражение, но без да каже нищо. Не посмя да зададе важният въпрос в негово присъствие, а когато накрая той си тръгна, Морисън неочаквано се почувства прекалено изморен. Ако възникнеха някакви възражения, нямаше да успее да спори по подходящ начин.