Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Тя съзнателно изчака да приближат графанското пристанище, за да разкрие плана си на Сестрите. От съображения за сигурност. Господарят им щеше да се заеме с наказанието на Джаганг. Тяхната работа беше просто да доставят душата му в отвъдния свят, в ръцете на Пазителя.
Пазителят щеше да е повече от доволен да възвърнат властта му в този свят и щеше да ги възнагради, показвайки им мъченията на Джаганг, ако пожелаят. А те щяха да пожелаят.
Каретата спря пред внушителната порта на крепостта. Поведе ги як войник с маскировъчно наметало и достатъчно оръжия, за да се справи сам с цяла армия. Шестте закрачиха мълчешком през дъжда и калта и се скриха под покрива зад желязната порта. Въведоха ги в мрачно фоайе, където им заповядаха да стоят и да чакат, сякаш някоя от тях имаше намерение да седне на мръсния, студен каменен под.
Бяха облечени, в крайна сметка, в най-хубавите си дрехи: Тови в тъмна рокля, точно по мярка; прилежно сресаната сребриста коса на Сесилия допълваше тъмнозелената й рокля, украсена на яката с дантела; Ничи се бе пременила в семпла рокля, черна, както обикновено, но на гърдите имаше красива дантела, подчертаваща бюста й; Мериса беше с червена рокля — любимия й цвят — и с право, тъй като на неговия фон изпъкваше гъстата й черна коса, освен това се подчертаваха изящните й черти; Армина носеше тъмносиня рокля, която разкриваше стегнатата й фигура и подхождаше на небесносините й очи; Улиция също бе в подходящо облекло, роклята й бе с един нюанс по-светлосиня от тази на Армина, украсена с лек набор на китките и деколтето, изчистена около кръста, за да не се скриват елегантните й хълбоци.
Всички искаха да са в най-добрата си форма, когато убиват Джаганг.
На масивните каменни стени на помещението нямаше нищо освен две съскащи факли върху стойки. Докато чакаха, Улиция усещаше гнева, надигащ се в другите, собствения й гняв, както и взаимното им разбиране.
Щом моряците, ескортирани от войници, минаха през портата, единият от двамата стражи пред каменното фоайе отвори вътрешната врата към крепостта и с грубо махване с глава посочи на Сестрите да влязат вътре. Коридорите бяха също толкова сурови, колкото и фоайето. Това бе военна крепост, а не дворец, така че не можеше да се очакват удобства. Докато вървяха след стражите, Улиция не забеляза никакви мебели освен нескопосано сковани дървени пейки и факли, поставени в ръждясали стойки. Вратите представляваха груби дъски с панти, нямаше дори една газена лампа, дори във вътрешността. Беше не много по-различно от най-обикновена казарма.
Стражите стигнаха до огромна двойна врата и щом тя се отвори, застанаха с гръб към каменната стена. Единият от тях тържествено вдигна пръст, за да ги въведе в огромната зала. Улиция се закле на Сестрите, че ще запомни лицето на този войник и един ден той ще си плати за арогантността. Тя поведе петте жени навътре, зад тях се появиха моряците, придружавани от ехото на ботушите върху камъка и подрънкването на оръжията на охраняващите ги мъже.
Залата беше огромна. На стените се издигаха прозорци без стъкла, през които се виждаха светкавиците навън. Дъждът нахлуваше безпрепятствено и се стичаше на тъмни ручейчета по каменния под. В две ями от двете страни на пода бумтеше огън. Искрите и виещият се дим излизаха през прозорците, но въпреки това в помещението се усещаше пушек. Ръждивите стойки по продължение на стената образуваха обръч от горящи факли, които пукаха и съскаха, добавяйки към вонята на пот аромат на смола. Всичко в мрачната зала трептеше на светлината на огъня.
Между огньовете, в сумрака отвъд, се виждаше масивна дървена маса, отрупана с храна. На отсрещната й страна седеше един-единствен човек и ги наблюдаваше небрежно, докато си отрязваше парче сочно печено свинско.
Беше трудно да го различат на слабата, трептяща светлина. Трябваше да са сигурни.
Отвъд масата, до стената, имаше редица хора, очевидно не войници. Мъжете бяха обути в бели панталони, нагоре голи. Жените носеха широки одежди, стигащи от врата до глезените им, пристегнати в кръста с бял ширит. Освен него дрехите бяха толкова прозрачни, че все едно бяха голи.
Мъжът вдигна ръка и помръдна два пръста, за да накара шестте да се приближат. Те тръгнаха през просторната зала, която поради тъмния камък, поглъщащ светлината, сякаш ги притискаше от всички страни. На грамадна кожа пред масата седяха още двама от нелепо облечените роби. Жените зад масата до стената стояха с отпуснати покрай тялото ръце, с напрегнати, неподвижни тела. Всяка от тях имаше златна халка на долната устна.