Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Леитис се усмихна на Вирна, след като получи благословията й, и рече:
— Благодаря, Сестро. Толкова млада, а тъй талантлива.
— Как си, Леитис? Добре ли живееш?
Дъщеря й се бе усмихнала с далечна усмивка.
— О, Сестро, живях дълго и щастливо. Мъжът ми почина преди пет години, но като изключим това, Създателят бе благосклонен към мен. — Тя се бе изкискала. — Само дето тъгувам за къдравата си кестенява коса. Някога бе красива като твоята, наистина, кълна се.
Скъпи Създателю, колко ли години бяха минали, откакто Леитис си бе отишла? Сигурно петдесет. Леитис имаше деца, но Вирна избягваше да научи за тях друго освен имената им.
Плачеше, буцата в гърлото й почти я задушаваше.
Беше дала толкова много, за да стане Сестра. Желаеше единствено да помага на хората. Никога не бе искала нищо за себе си.
А я бяха направили на глупачка.
Не искаше да е Прелат, но постепенно започваше да мисли, че може да използва поста си, за да помага на хората, да върши работата, в името на която бе пожертвала всичко. Вместо това отново я бяха направили на глупачка.
Сгуши се в завивката, плачът й, разкъсван от неравномерни хлипове, продължи, докато светлината в малките прозорчета съвсем потъмня и гърлото й пресъхна.
Някъде през нощта най-сетне реши, че е време да върви да си ляга. Не й се оставаше в параклиса на Прелата. Той сякаш й се присмиваше. Тя не беше Прелатът. Накрая сълзите й пресъхнаха, остана само чувството за унижение.
Не можа да отвори вратата и се наложи да пълзи по пода, за да намери пръстена. След като затвори вратата зад себе си, сложи пръстена на ръката си — да й напомня каква глупачка е.
Вдървено пое към кабинета на Прелата, за да продължи към спалнята. Свещта потрепна и изгасна и тя запали друга, оставена на писалището, все още претрупано с неизчетени доклади. Фийби полагаше изключителни усилия то никога да не се изпразва. Какво ли щеше да си помисли старата й приятелка, ако разбере, че всъщност не е истинска администраторка на Прелата? Че е била назначена от „с нищо незабележима“ Сестра на светлината?
Утре трябваше да се извини на Уорън. Той не беше виновен. Не биваше да си го изкарва на него.
Тъкмо се канеше да прекрачи прага на приемната до кабинета си, и се спря рязко.
Специално изтъканият й щит бе повреден. Погледна назад към писалището. Върху купчината не бяха прибавени нови доклади.
Някой душеше наоколо.
Двадесет и шеста глава
Върху кораба се изливаше пороен дъжд. Босоногите мъже се бяха навели, напрегнати и в готовност, изпъкналите им мускули лъщяха на светлината на лампата, очите им бяха вперени в приближаващата земя. Скочиха в тъмнината с внезапен тласък. Веднага щом докоснаха земята, се изправиха на крака и се спуснаха да уловят тежките възли на въжетата, хвърлени в мрачната бездна зад тях. Прехвърляйки ръка връз ръка, започнаха да изтеглят кораба.
С отсечени, премерени движения, забили крака в земята и опънали гърбове в противоположната посока, успяха да преметнат дебелите колкото човешки кръст въжета около яките пилони. Щом въжетата се обтегнаха, се чу скърцането и пропукването на влажните дъски. Редиците мъже, напрегнали тела под тежкия товар, заотстъпваха назад, докато накрая успяха да спрат бавния, но неумолим ход на „Лейди Сифа“ към морето. Запъхтени, всички едновременно събраха сили, за да си възвърнат загубената земя, и корабът бавно се отмести към хлъзгавия от дъжда кей. Мъжете от палубата метнаха отгоре допълнителни ролки въжета, с които да привържат корпуса.
Сестра Улиция, сгушена под брезентовия навес, по който дъждът непрестанно продължаваше да барабани, заедно с Тови, Сесилия, Армина, Ничи и Мериса, наблюдаваше как капитан Блейк крачи нервно по палубата, крещи гневни заповеди на хората си, които тутакси се впускаха да ги изпълняват. Капитанът нямаше желание да вкарва „Лейди Сифа“ в тесния кей в такова време, още повече и по тъмно. Предпочиташе да хвърли котва в пристанището и да закара жените на брега с голямата лодка. На около два километра от брега Улиция не беше в настроение да се мокри и категорично отхвърли горещите му молби да не сваля всички лодки във водата, за да изтеглят кораба на буксир. Един огнен поглед и той се отказа да повтаря страховете си относно опасностите от подобен род действия и се зае незабавно с изпълнението на трудната задача.
Капитанът свали от главата си подгизналата шапка и се спря пред тях.
— Скоро ще ви свалим на брега, дами.
— Не излезе толкова трудно, колкото го описвахте, капитане — каза Улиция.
Той смачка шапката си в ръка.