Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
Никога не бе подозирала, че е възможно да съществува толкова страховита сила. С изключение на Създателя и Пазителя, на този свят нямаше нещо, което дори да се приближава по мощ до силата, която те владееха сега.
Улиция беше доминиращото съединение на връзката и именно тя щеше да направлява и контролира силата. Това бе всичко, което можеше да направи, за да овладее вътрешния пламък на Хан. Където и да спреше своя поглед, силата напираше да бъде освободена. Съвсем скоро и това щеше да стане.
Свързани по този начин — женският и мъжкият Хан, Адитивната и Субстрактивната магия, — те притежаваха достатъчно разрушителна сила, за да накарат магьосническия огън да заприлича в сравнение с нея на пламъче от свещ. Само с едничка мисъл тя можеше да срине целия хълм, на който се издигаше крепостта. С едничка мисъл можеше мигновено да разруши всичко, докъдето й поглед стига, а вероятно и по-далеч.
Ако бе сигурна, че Джаганг е в крепостта, вече да бе освободила катастрофалната си ярост. Но не беше. А ако не успееха да го открият и унищожат, преди да заспят отново, той щеше да ги пипне. Първо трябва да застанат лице в лице с него, за да са сигурни, че е там, а после тя щеше да освободи невиждана сила и да превърне Джаганг в пепел за нула време. После Господарят й щеше да прибере душата му и да се погрижи наказанието му да е вечно.
В края на подвижния мост четиримата моряци ги заобиколиха и покриха главите им с платнището. Улиция усещаше напрежението в мускулите на всяка от другите пет, докато вървяха по кея. Благодарение на връзката, тя можеше да почувства всяко мъничко неразположение, болка или радост, които чувстваха те. В съзнанието й те бяха едно. В съзнанието й те имаха една мисъл, една нужда: да се освободят от тази напаст във вид на човек.
„Съвсем скоро, Сестри, съвсем скоро.“
„И после тръгваме след Търсача?“
„Да, Сестри, после тръгваме след Търсача.“
На кея се разминаха с отряд мърляви на вид войници, чиито оръжия потракваха в мрака. Войниците крачеха по хлъзгавия мост, без да им обръщат внимание. Командирът им спря пред разбеснелия се капитан на кораба. Улиция не чу думите на командира, но видя как капитан Блейк вдига ръце и до ушите й достигна възклицанието му: „Какво!“ Капитанът ядосано захвърли шапката си на земята и започна да сипе възражения, които Улиция не можеше да чуе. Ако разтегнеше връзката, щеше да успее, но все още не искаше да рискува. Войниците извадиха оръжията си. Капитан Блейк заби юмруци в хълбоците си и след кратка пауза се обърна към моряците на брега.
— Затегнете въжетата, момчета — провикна се той към тях. — Няма да отплаваме тази нощ.
Щом Улиция приближи до каретата, един войник й посочи с ръка отворената врата. Тя пусна напред петте Сестри. Усети облекчението в краката на двете по-възрастни, когато се отпуснаха на кожените седалки. Войникът заповяда на четиримата моряци с платнището да чакат. Щом Улиция влезе и затвори вратата, видя как войниците изкарват целия екипаж на кораба навън по моста.
Император Джаганг вероятно щеше да ги убие, за да унищожи свидетели, които можеха да го свържат със Сестрите на мрака. Джаганг й правеше услуга. Той, разбира се, нямаше да има възможност да довърши работата, но при положение, че на моряците се забраняваше да напускат пристанището, нещата можеше да оправи тя. Усмихна се на Сестрите. Чрез връзката те всички бяха чули мислите й. Петте й върнаха доволни усмивки. Пътешествието им по море беше мизерно. Моряците щяха да си платят.
Докато напредваха бавно към крепостта и се издигаха все по-нависоко, Улиция с изненада забеляза — при едно проблясване на светкавица — огромната армия на Джаганг. Всеки път, когато хълмовете се озаряваха от светкавица, тя виждаше безкрайно море от палатки. Покриваха нагънатите хълмове като тучни ливади през пролетта. В сравнение с тяхното количество Танимура изглеждаше като село. Нямаше представа, че в целия Стар свят съществуват толкова много войници. Е, може би те също щяха да се окажат полезни.
Щом мощните светкавици разкъсваха врящите облаци и разтрисаха земята, тя мярваше и мрачния силует на крепостта, където чакаше Джаганг. Чрез връзката виждаше крепостта и през техните очи, чувстваше страха им. Всички копнееха да захвърлят целия хълм в забрава, но в същото време знаеха, че не е дошло времето.
Нямаше начин да сбъркат Джаганг — никоя от тях не можеше да сгреши мазното му ухилено лице, — но първо трябваше да го видят, за да са сигурни.
„Щом го видим, Сестри, и сме сигурни, че е там, той ще умре.“
Улиция искаше да види страха в очите на този човек, онзи страх, който той бе посял в сърцата им. Но не искаше да рискува да му подскаже дори най-бегло какво се канят да сторят. Улиция не знаеше на какво е способен той. Та нали в крайна сметка никога преди не бяха навестявани в сънищата си от никого освен от своя Господар, Пазителя. И тя нямаше да поема риск, като го предупреждава по някакъв начин. Искаше да си достави удоволствието да го види разтреперан.