Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

След бурната пролет на 1968 година нещо твърде дълго ме оставиха на мира, толкова дълго не ме закачаха, не ме нападаха.

Получих френската награда „За най-добра книга на годината“ (дублет: и за „Раковата“, и за „Кръга“) — нашите зъб ие обелиха. Избраха ме в американската академия Arts and Letters — нашите не шавнаха. В друга американска академия, Arts and Sciences (Бостън), — нашите дори не тупнаха с опашка. Разполагах със свободно време, никой не ми пречеше и аз се подготвях за работа, от пролетта на 1969-а набирах скорост за „Р-17“ и дори в Историческия музей, на две крачки от Кремъл, работих — дадоха ми официално разрешение и само чекистите идваха да ме зърнат със собствените си очи, да видят как съм. И из страната попътувах — никакви спънки. Толкова дълго е тихо, че чак се задушаваш.

Не знам в КГБ ли са го измислили, или му е хрумнало на тоя изобретателен авантюрист, но докато аз се криех в миша дупка, в Москва шумно се проявил лъже-Солженицин и се държи по най-скандален начин: вдига тежки гуляи в „Славянский базар“, пиянски крещи, че бил велик писател, закача жените и си урежда срещи с хубавички артистки. И какво да правя? Добре, че Копелев помогнал да го разобличат. А по-нататък как да го спра? До кого да пиша? [11]

През лятото на 1969-а получих агентурни сведения (моите съчувственици не са по-малко от техните платени агенти), че се подготвя изключването ми от СП, но работата нещо позаглъхна, получила се странна телеграма — „да се отложи заседанието до края на октомври“, далечни сметки! Рязанското отделение на СП дотам самото нищо не знаеше, че една седмица преди моето изключване ми издаваше служебни бележки за жителство. Разрешителният ключ беше: че в четвъртия четвъртък на октомври обявиха Нобеловата награда за литература — и не на мен! Само от това са се плашели. А сега са им развързани ръцете. Дръпнал конците Соболев (СП на РСФСР) от Москва, викнал там нашия Ернст Сафонов, машинката се завъртяла.

Ама как се нагласиха нещата — през цялата 1969-а ме нямаше в Рязан, а аз тъкмо тогава взех, че пристигнах: да поработя вкъщи през дъждовния месец с помощта на читалнята — тоя път над Ленин. Разгеле бяха заковали и портрета на Ленин (завинаги, на таблото) — на улицата, точно пред прозореца ми. И добре ми потръгна! Толкова добре: през нощта срещу 4 ноември се събудих, а мислите ми сами текат, по-бързо записвай, заранта няма да ги хванеш. От сутринта седнах да работя — с наслада, и усещам: получава се!! Най-сетне! — че замисълът е на 33 години, една трета от века — и ето чак кога…

Но Персонажът ми знае да се бие, той никога не дремеше. В 11 часа на вратата се позвъни, дотърча една секретарка от СП, много припряна, крие си очите и суетливо ми подава натракана на пишеща машина хартийка, че днес в З часа подиробед щяло да има съвещание за идейното възпитание на писателите. Отиде си, можех да поработя още три часа и половина, но: защо толкова внезапно? На всичко отгоре идейно възпитание. Не, мисля си, тук нещо е свързано с мен. И се опитвам да продължа да работя сладко — не, не върви, вътре в мен някаква пружина се развива, усещам опасност. Зарязах романа, взех старата си папка, нарекъл съм я „Аз и ССП“, там има разни хартийки, по борбата, по взаимните упреци и доноси до мен от разни читатели: къде, кой, какво е казал за мен от трибуна. Всичко това е в хаос — трябва да се подготвя. И бързо: ножицата, лепилото, монтирам за всеки случай, имам и някои материали от по-лани, подготвени за боя в секретариата, тогава не ги използвах, — тях също ги лепя на нова сметка, преписвам ги.