Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Елсберг определя плана като налудничав, изтъквайки, че Едноцелево интегрираният оперативен план изисква изстрелването на 170 атомни и водородни бомби само върху Москва. „Всеки, който може да насочи оръжие срещу Москва, го прави. И ако точно твоето подразделение има собствено оръжие срещу Москва, значи вече го насочва.“ Наред с всичко това Даниел Елсберг си дава сметка за нещо, което нито аналитиците от Корпорацията за изследване и развитие, а още по-малко американската общественост са знаели. А то е следното: напълно съзнавайки, че Съединените щати притежават безспорно ядрено превъзходство над Съветския съюз, Стратегическото въздушно командване съвсем спокойно изхожда от презумпцията, че САЩ ще са първите, които ще използват ядрени оръжия при евентуална война. Става ясно, че Военновъздушните сили, в стремежа си да оправдаят настояването си за по-голям брой бомбардировачи и ракети, целенасочено са манипулирали данните от разузнавателните доклади така, че да изкарат Съветския съюз притежаващ много повече ядрени оръжия, отколкото е в действителност. И дотолкова успяват в повсеместната си манипулация, че цивилните власти започват да се отдръпват от идеята за първи ядрен удар, определяйки го вече като неприемлив. Самото командване на СВК е напълно наясно, че през 1961 година СССР разполага само с четири оперативни междуконтинентални балистични ракети и въпреки това съставя оперативния си план въз основа на доктрината за „масиран ответен удар“, което на прост език означава американски първи ядрен удар.181

Новият министър на отбраната Робърт Макнамара получава въпросния аналитичен доклад за първия Едноцелево интегриран оперативен план и е също толкова ужасен, колкото и Елсберг. Точно поради тази причина той е напълно податлив на убеждение, когато ВМС му разкриват предложението си за политика на „минимално възпиране“, която би сложила край на всякакви помисли за първи ядрен удар — както и на повечето или дори всички оръжейни мощности на Стратегическото въздушно командване. В края на 50-те години Военноморските сили също започват разработка на собствени стратегически ядрени мощности — става въпрос за ракетите „Поларис“, натоварени на подводници. Най-голямото им предимство е неуязвимостта им от съветски нападения, тъй като подводниците на практика могат да се скрият навсякъде из огромния океан. А основният им недостатък е, че не са достатъчно точни, за да уцелят каквото и да било, по-малко от град. И така ВМС, опитвайки се да наложат каузата на собствените си отбранителни системи за сметка на бомбардировачите и ракетите в наземни установки на ВВС (които са по-точни, но и по-уязвими за изненадващо нападение), решават да изоставят предишното си отвращение към нападенията над невинни градове и да приемат присърце политиката на минималното възпиране.