Елфите на Шанара

Рен на свой ред им разказа за участта на Еоуен, за това как дракулите бяха я погубили и как бяха я направили една от тях. Тя описваше истината за смъртта на пророчицата, чувствайки нужда да чуе думите, да придаде глас на своята скръб. Струваше й се, че говори от вътрешността на някаква кухина, обвита в мъгла от празнота и изтощение. Рен беше така уморена. Въпреки това тя не забавяше хода и не почиваше. Щом излязоха от дефилето, Рен тръгна самостоятелно. Тя вървеше, защото не можеше да се остави да я носят. Това щеше да е още една демонстрация на слабост, а тя безсилието й и без друго бе проличало в тази нощ. Рен беше поразена от случилото й се, ужасена от факта, колко лесно беше заблудена от гласа на вятъра, колко близо беше дошла до смъртта и колко податлива се оказа — тя, Рен Елеседил, наречена Кралица на елфите, облечена в доверието на един народ и наследница на толкова много магия. Тя все още си спомняше колко изкусително й внушаваше вятърът да се откаже от живота. Тя бе изпитала копнеж по покоя, който предполагаше, че ще намери. През целия си живот Рен беше силна пред лицето на смъртта, неотстъпвайки никога пред заплахите й и винаги сигурна, че ще се бори за своя живот. Случилото се на Хароу беше разклатило нейната увереност повече, отколкото бе готова да си признае. Тя не беше успяла да се противопостави така, както си мислеше, че може. Беше оставила изтощението и отчаянието да проникнат толкова надълбоко в нея, че да се почувствува като проядено от червеи дърво и така бързо да рухне. Рен виждаше как магията на дракулите, а после и нейната собствена я теглеше първо в една посока, после в друга. Точно както Еоуен беше пленница на своите видения, така Рен беше изпаднала сега в плен на Елфовата магия. Тя се мразеше за това. Самопрезираше се.

В мен няма нищо от това, което вярвах, че съм, помисли отчаяно тя. Аз се самозалъгвам.

Рен говореше, за да не мисли. Разказваше какво бе видяла, докато бродеше по Хароу, как гласът на дракулския вятър я беше унесъл, как вероятно са вкарали в клопката Еоуен — така податлива на видения и образи. Понякога скачаше от мисъл на мисъл. Звученето на гласа й я отвличаше от мрачните мисли, държеше я будна, подтикваше я да се движи. Рен мислеше за загиналите по време на това кошмарно пътуване и най-вече за Еленро и Еоуен. Тя беше погълната от тяхната загуба, разкъсвана от чувство за безпомощност, че не е била в състояние да ги спаси и от вината, че не е подходяща за задачата, която са й поверили. Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, не смееше да ги прибере; защото се страхуваше, че дракулите може да се върнат. Те не се върнаха. Дори гласът на вятъра не шепнеше вече в тъмнината, изчезнал бе обратно в земята, оставяйки я на мира. Тя се взираше в чернотата и я чувствуваше като някакво отражение на вътрешната си празнота. Болеше я сърцето от това, което беше станала и от това, което се страхуваше, че може да бъде. Вече не разбираше света. Дори не можеше да реши, кое бе по-голямо зло — чудовищата или техните създатели. Шадуините или елфите — — кои от тях трябваше да носят вината? Къде беше равновесието в живота, което трябваше да дойде от научените уроци и придобития опит? Къде беше чувството, че лудостта ще отмине, че ще бъде разкрита целта на всичко, което се случва? Не можеше да намери отговори на тези въпроси. Магията беше ги уловила всичките в една вихрушка и щеше да ги пусне там, където избереше.