Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Младежът от Вейл отново, както правеше всеки път след като се събудеше, се зае със сковаващите го вериги. Опитваше се да разхлаби стягащите ги болтове и да се освободи. Дълго дърпа и тегли желязото, впил отчаян поглед в закованите в стените куки. Безнадеждни усилия. Накрая пак се отказа, както всеки предишен път. Нямаше никакъв смисъл да насилва плът и кръв срещу ковано желязо. Единствено ключът на тъмничаря можеше да го освободи.
Свободен. Повтори думата наум. Трябваше да намери начин да се освободи. Трябваше.
После помисли за Брин. Спомни си какво беше видял в огледалната повърхност на Кристала на виденията. Колко странна и тъжна изглеждаше сестра му — седнала сама пред огън, с напрегнато и отчаяно лице, зареяла поглед в гората пред нея. Какво се беше случило на Брин и й беше причинило такава мъка?
Почти несъзнателно протегна ръка към малката издутина на кристала. Стайтис все още не го беше открил, нито торбичката със Сребърния прах. Джеър усърдно ги криеше в куртката всеки път, когато муелретът беше наблизо. Гущероподобното същество прекалено често го посещаваше. Изникваше безшумно от тъмнината, когато младежът от Вейл най-малко го очакваше. Примъкваше се крадешком от сенките като някой гаден призрак, започваше да го придумва и прилъгва, да го заплашва: Дай ми това, което искам, и ще бъдеш свободен… Кажи ми това, което искам да знам!
Лицето на Джеър придоби суров и решителен вид. Да помогна на това чудовище? В никакъв случай, поне докато съм жив!
Младежът от Вейл бързо изтегли от куртката сребърната верижка и камъка и ги постави внимателно в свитите си длани. Това беше единствената му връзка с външния свят, единственото средство, с което можеше да разбере какво прави Брин. Ще го използва още веднъж. Знаеше, че трябва да бъде много бдителен и предпазлив. Необходимо му беше съвсем мъничко време. Само щеше да извика образа и веднага да го прогони. Чудовището нямаше да може да го изненада.
Трябваше да разбере какво става с Брин.
Започна да пее. Тихо и провлечено. Гласът му призоваваше дремещата сила на кристала и проникваше в тъмната му вътрешност. Постепенно светлината заблещука и се разсея навън в ослепително бял сноп, който освети ужасната тъмнина и той неволно се усмихна.
— Брин — викаше тихо Джеър.
Образът се появи. Лицето на сестра му затрептя в светлината пред него. Той продължи да пее и ликът й се избистри. Сега тя стоеше пред някакво езеро. Тъгата от лицето й беше изчезнала. Този път тя беше потресена от нещо. Застинала неподвижно, Брин се беше вторачила в забулен в плащ и качулка призрак, който висеше във въздуха пред нея. Докато Джеър пееше видението се извъртя така, че той успя да види лицето му.
Гласът му трепна и песента на желанията секна, когато лицето се приближи.
То беше на Брин!
Младежът от Вейл чу шум от крадливи стъпки и сърцето му се сви от ужас. Спотаи се и образът изчезна. Стисна кристала в дланите си и отчаяно го запъха дълбоко в куртката си. Знаеше, че вече беше късно,
— Виссдам, малки приятелю, це сси намерил нацин да ми помогнесс — изсъска познатият глас на влечуго.
Загърнатата фигура на муелрета се доближаваше от отворената врата на килията.
На брега на езерото Гримпонд зацари мъчително дълга тишина. Нарушаваше я единствено плясъкът на сивите води, които се удряха в брега. Въплъщението и девойката от Вейл се гледаха лице в лице през мъглата и сенките като безмълвни призраци, призовани от друг свят и друго време.
— Погледни ме! — заповяда видението.
Брин не отместваше очи. Лицето на Гримпонд беше нейното собствено лице — уморено, напрегнато, измъчено, изтерзано от неописуема мъка. На мястото на очите й две огнено червени цепки горяха като ярки въглени. На устните на видението играеше презрителна насмешка, присмех, който всъщност беше изписан в собствената й усмивка. То я дразнеше и преследваше коварна цел чрез нея самата. Смееше се гърлено и злобно.
— Познаваш ли ме? — прошепна призрачното видение. — Кажи как се казвам.
Брин се задушаваше от заседналата в гърлото й буца. Преглътна с мъка и каза:
— Ти си Гримпонд.
Привидението се заля от смях.
— Аз съм ти, Брин от хората на Вейл, Брин от рода на Омсфорд и рода на Шанара. Аз съм ти! Аз ще разкажа твоя живот и в моите думи ти ще откриеш съдбата си. Е, хайде търси това, което искаш.
Съскащият глас на Гримпонд заглъхна и водата, над която видението висеше, внезапно се размъти. В замъгления въздух тънка струя се взриви като гейзер и намокри девойката от Вейл — ледена като ужасното докосване на смъртта.