Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Какви ги бръщолеви? — попита вбесен Роун. — Какво иска да каже с това да отсея истината от лъжата?
Кимбър погледна строго дядо си, опитвайки се да го усмири. После каза на планинеца.
— Там е работата, че въплъщението не винаги казва истината. Всъщност повечето от нещата, които казва, са лъжи или някакви гатанки, които никой не може да разгадае. То просто се забавлява по този начин. Изопачава действителното и недействителното и така обърква този, на когото говори, че той престава да знае на какво да вярва и на какво не.
— Но защо го прави? — попита смутена Брин.
Момичето сви рамене:
— Всички видения са такива. Те се лутат между света, който е бил и света, който ще бъде, но никога не принадлежат истински нито на единия, нито на другия.
Кимбър Бо го каза толкова убедително, че девойката от Вейл прие казаното без сянка на съмнение. Пък и духът на Бремен нали се беше държал по същия начин — поне донякъде. Само че при духа на Бремен имаше някакво обвързване, което може би го нямаше при Гримпонд. Но и той не беше казал всичко, което знаеше, нито пък се беше изразил ясно за това, което щеше да бъде. Част от истината никога не се казваше. Цялото бъдеще никога не беше точно определено. Пророкуването на бъдещето винаги беше завоалирано с нещо, което би могло да стане.
— Дядо предпочита да нямам нищо общо с Гримпонд — обясни Кимбър Бо на Роун. — Той не одобрява начина, по който видението лъже. Понякога обаче е интересно да се разговаря с него. За мен разговорите се превръщат в интересна игра, когато реша да се включа. — Лицето й се напрегна. — Играта, естествено, е съвсем различна, когато се опиташ да накараш въплъщението да ти каже нещо, което е много важно за теб. Никога не го питам за бъдещето. Никога не го слушам какво говори, когато предлага да ми каже нещо. Понякога то е много жестоко.
— Мислиш ли, че някой може да го накара да каже къде е мечът ми? — попита Роун.
Кимбър вдигна вежди.
— Не да го накара. По-скоро да се опита да го убеди. Може би да го подлъже — отвърна тя и погледна Брин. — Само че аз нямах предвид само Меча. Мислех си дали няма да ни помогне да открием път до Рейвънсхорн и Мейлморд. Гримпонд би трябвало да знае път, по който да минем, без да бъдем забелязани от Черните скитници.
Замълчаха, всеки потънал в мислите си. Мозъкът на Брин Омсфорд щеше да се пръсне от напрежение. Път до Мейлморд, който щеше да ги направи невидими за Призраци Морди. Точно това й трябваше, за да завърши издирването на Илдач. Предпочиташе изобщо да не откриват Меча на Лий, с магията и силата му. Всъщност дори и да го отриеха, какво от това, след като нямаше да има нужда той да се използва? Погледна Роун и видя непоколебимостта в очите му. Той вече беше решил.
— Трябва да се опитаме, Брин — каза той тихо.
Набръчканото лице на Коглайн цъфна в злобна усмивка.
— Е, хайде, обитателю на Южната земя, опитай! — Тихият му смях заля тишината на нощта.
Брин все още се колебаеше. Уиспър стана, протегна сивкаво-черното си тяло, примъкна се до господарката си, вдигна огромната си глава и премигна любопитно. Брин се опита да проникне в кръглите му сини очи. В толкова ли безнадеждно положение беше изпаднала, че трябваше да разчита на момиче, което живееше в гората, на един полу откачен старец и на котка, която изчезваше, когато си поискаше.
Аланон вече го нямаше…
— Ще говориш ли с Гримпонд от наше име?
Момичето се усмихна широко:
— Знаеш ли Брин, мислех си дали няма да е по-добре ти да говориш с него?
В този момент Коглайн направо се задуши от смях.
ГЛАВА 32
Коглайн продължи да се киска и на следващата сутрин, когато странната малка група тръгна да търси Гримпонд. Мърмореше си нещо под носа, нахилен до уши, и търчеше по опадалите листа на дърветата, сякаш беше тръгнал на разходка. Замъгленото му съзнание се луташе в някакъв си негов полуналудничав свят. Въпреки това проницателните му очи често се стрелваха към угриженото лице на Брин — хитри и лукави. В гласа му се прокрадваше иронична нотка.
— Опитай, момиче от Вейл — ти наистина трябва да опиташ! Ха-ха! Говори с Гримпонд и питай каквото ти хрумне! Питай за всички тайни, които са били и които ще бъдат! Гримпонд знае всичко. Хиляди и хиляди години въплъщението е наблюдавало какво светът е причинявал сам на себе си. Виждало е всичко със собствените си очи — очи, каквито никой друг не може да има! Питай, девойко от Вейл. Докосни призрака и научи!
Отново се закиска и затанцува. Кимбър Бо неведнъж се опита да го вразуми, било със смъмряне, било с укорителен поглед. Уверяваше стареца, че се държи глупаво и досажда на околните. На него обаче това явно не му въздействаше и той продължаваше да ги дразни и тероризира.