Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Късмет, Брин.
Изненадана, девойката от Вейл отвърна на прегръдката й и я погали по дългата черна коса. Роун се доближи и я целуна.
— И внимавай!
Тя му се усмихна в отговор. После се обърна и навлезе сред дърветата.
Сенките и мъглата я обгърнаха изцяло. Стана внезапно и в един миг Брин осъзна, че върви слепешката, без да вижда нищо наоколо. Поспря, огледа се безпомощно и зачака очите й да привикнат с тъмнината. Въздухът беше студен и мъглата от езерото проникваше през дрехите й. След няколко дълги и напрегнати минути тя започна да различава смътно тънките стволове на боровете най-близо до нея. Приличаха на фантоми, които ту се появяваха, ту изчезваха в движещата се мъгла. Реши, че е малко вероятно да започне да вижда по-ясно. Освободи се от притеснението и несигурността и тръгна предпазливо, с протегната напред ръка. Тя по-скоро усещаше, а не виждаше пътеката, която се виеше надолу сред дърветата и водеше до езерото.
Минутите се влачеха бавно. Брин чуваше тихия плясък на водите в брега. Забави крачка и се вгледа внимателно в мъглата. Не видя нищо освен сивкавия сумрак и отново тръгна.
После изведнъж дърветата и мъглата се разредиха и разтвориха пред нея. Намираше се на тесен, покрит с камъни бряг, от който се виждаха тъмносивите води на езерото. Наоколо се стелеше пустош. Девойката от Вейл беше притисната под похлупак от облаци мъгла. Почувства се като в затвор…
Побиха я ледени тръпки. Усещаше тялото си изпразнено, затворено в ледена черупка. Бързо се огледа уплашено. Какво беше това? После в нея се надигна гняв, жесток и непримирим. Изгаряше я отвътре и прогонваше студа. Пламъците му пълзяха свирепо и отблъскваха страха, който се мъчеше да я обладае и скове. Стоеше на брега на езерото, сама зад паравана на мъглата. Изведнъж някаква странна непоколебимост се надигна в нея. Почувства се достатъчно силна да унищожи всичко, което й се изпречи на пътя.
Нещо прошава в мъглата. В миг странното чувство изчезна, измъкна се тихомълком като крадец и се спотаи дълбоко в душата й. Не можеше да разбере какво й се беше случило в тези кратки мигове, а сега нямаше време да разсъждава върху това. Нещо се движеше в мъглата. Постепенно сянката придоби очертания — тъмна, надигаща се от сивотата. Изправи се над водите на езерото и пое към нея.
Девойката от Вейл я наблюдаваше. Забулено, призрачно същество, което се плъзгаше мълчаливо във въздуха, измъкваше се от мъглата и се приближаваше към девойката от Вейл, която чакаше. Загърнато беше в плащ, главата скрита в качулка, безтегловно като мъглата, от която се беше появило, подобно на човек, но без лице.
Призрачното видение спря на няколко крачки от Брин. Увисна над водите на езерото, а сивата му фигура изпускаше пара. Наведе бавно забуленото в качулка лице към момичето на брега и го погледна с две малки като глава на топлийка блестящи червени огънчета.
— Погледни ме, девойко от Вейл — прошепна видението с глас, който свистеше като внезапно отпушена гореща пара под налягане. — Погледни Гримпонд!
Съществото вдигна високо глава и качулката се свлече. Гримпонд й разкри лицето си.
В него Брин видя собственото си лице.
Джеър се пробуди във вонящата, влажна и тъмна килия на Дън Фий Арън. Тънка струя сивкава светлина се промъкваше като острие през тесния процеп на каменната стена. Отново е ден, помисли той и отчаяно се замъчи да определи времето, което беше прекарал в затвора. Струваше му се, че бяха изминали седмици, но си даде сметка, че това беше едва вторият ден. Не беше виждал никакво живо същество, освен муелрета и немия гном тъмничар.
Младежът от Вейл се надигна сковано и седна върху запарената купчина от слама. Китките и глезените му бяха оковани във вериги, завършващи със заковани в каменните стени железни халки. Приковали го бяха с тези белезници още в първия ден след затварянето му. Тъмничарят му ги беше сложил по заповед на Стайтис. При всяко негово помръдване те издрънчаваха остро в дълбоката тишина и отекваха по коридорите зад залостената врата на килията. Уморен въпреки продължителния сън, той се вслушваше в заглъхващото ехо на веригите и напрягаше слух с надеждата да долови някакъв друг шум. Отговаряше му единствено тишината. Вън нямаше никой, който да го чуе, никой, който да му се притече на помощ.
Очите му се наляха със сълзи, които се стекоха по бузите и намокриха замърсената му куртка. Какво си въобразяваше той? Че някой ще дойде да му помогне да се измъкне от тази черна дупка? Сърцето го заболя от увереността, че нямаше и капчица надежда за помощ. Всички от малката група от Кълхейвън си бяха отишли — загубени, мъртви или изчезнали незнайно къде. Дори и Слантър. Изтри сълзите си и се помъчи да прогони отчаянието. Нямаше значение, че никой нямаше да дойде, убеждаваше се той. Джеър никога нямаше, да даде на муелрета това, което той искаше. И щеше да намери някакъв начин да се спаси.