Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Но вие двамата не сте, нали?
— Не — отвърна Дарби.
Йоник също поклати глава.
— Ние се щурахме насам-натам, превъзбудени от по бедата пред очите на Господаря Рал. Поздравяваха ни много войници, както и други хора. Но не съм говорил с тези двамата.
Ричард хвана Калан за ръката.
— Трябва да попитаме нещо Бет и Лили — каза той на Дрефан. — Ей сега се връщаме.
Притиснати плътно един до друг, черпейки сили един от друг, те се заизкачваха по стълбата. Ричард се ужасяваше при мисълта какво може да чуе от момичетата.
— Ти ги попитай — прошепна й той. — Страхуват се от мен. С теб им е по-лесно да говорят.
— Мислиш ли, че може да са били те?
Не беше нужно да уточнява кого има предвид.
— Не знам. Но нали ти самата ми каза, че Джаганг ти се е похвалил, че е гледал Джа’Ла — през очите на Марлин. Сестра Амелия е била с Марлин. Правили са нещо в Ейдиндрил.
Ричард успокои жените, че искат само да питат нещо момичетата. Трите продължиха работата си, а Калан и Ричард влязоха в спалнята. Ричард се съмняваше, че домакините мислят за баниците, които приготвят, повече, отколкото Ърлинг за стола.
— Лили — приветливо започна Калан и се усмихна, — помниш ли, когато ходи да гледаш брат ти да играе Джа’Ла?
Лили кимна.
— Той победи. Наистина се радвахме много, когато победи. Тати каза, че Дарби направил точка.
— Да, аз също го гледах, ние също се радвахме за него. Помниш ли мъжа и жената, с които говори после?
Тя смръщи челце.
— Когато мама и тати скачаха от радост? Тези ли мъж и жена?
— Да. Помниш ли какво ти казаха?
— Бет ме държеше за ръката. Питаха дали се радваме за брат ми.
— Точно така — обади се Бет от другото легло. Спря зведнъж, подгонена от пристъп на кашлица. След малко успя да продължи: — Казаха, че Дарби играе наистина добре. Показаха ни едно прекрасно нещо, което имаха. Ричард я погледна втренчено.
— Прекрасно нещо?
— Едно светещо нещо в кутия — допълни Лили.
— Точно така — потвърди Бет. — Позволиха ни да го видим.
— Какво представляваше?
Бет се намръщи, очевидно от болките в главата.
— Беше… беше… не знам точно. Беше в кутия, толкова черна, че не можеш да видиш къде точно свършва. Светещото нещо вътре беше наистина красиво.
Лили кимна в знак на съгласие.
— И куклата ми го видя. Каза, че е много хубаво.
— Имате ли представа какво е?
Двете поклатиха глава.
— Значи било в кутия, черна като нощ. И да гледаш в нея е било все едно да гледаш в черна бездна — каза Ричард.
Двете кимнаха.
— Звучи като нощен камък — прошепна му Калан.
Ричард добре познаваше тази чернота. Не само нощният камък бе толкова черен, но и външната обвивка на кутиите на Орден. Толкова зловещ цвят, че сякаш изсмуква цялата светлина от помещението.
Опитът на Ричард показваше, че тази пълна липса на светлина е свързана единствено и само с много опасни неща. Нощният камък можеше да извиква разни същества от отвъдния свят, а кутиите на Орден съдържаха в себе си магия, която, ако бъде използвана със зли помисли, може да унищожи света на живите. Кутиите могат да отворят врата към отвъдния свят.
— А вътре имаше нещо светещо? — повтори Ричард — Да не би да беше като да гледаш свещ или огъня на лампа? Толкова светещо ли?
— Цветове — каза Лили. — Беше изпъстрено с краси ви цветове.
— Като цветна светлина — каза Бет. — И поставено върху бял пясък.
Поставено върху бял пясък. Косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха.
— Колко беше голяма кутията?
Бет раздалечи дланите си на около педя разстояние.
— Широко горе-долу толкова. Но не много дебело.
Като книга. Приличаше на отворена книга. Точно така, това си помислих и тогава.
— А вътре, пясъкът вътре беше ли изрисуван с линии? Все едно си чертаеш нещо по пясък с клечка?
Бет кимна, потискайки остър пристъп на кашлица. Задъха се, накрая успя да проговори:
— Точно така. Чисти линии, изобразяващи фигури. Точно на това ми приличаше. Беше кутия или може би голяма книга, а когато я отвориха, за да ни покажат прекрасните цветове, вътре имаше бял пясък с внимателно изрисувани линии по него. Тогава видяхме прекрасните цветове.
— Искаш да кажеш, че върху пясъка е имало нещо? Това нещо, което е правило хубавите цветове, е било върху пясъка?
Бет запримига объркано, опитвайки се да си спомни.
— Не… по-скоро светлината сякаш извираше от пясъка — Тя се отпусна на леглото си и се извъртя настрани, очевидно изпитваща болка.
От чумата. От черната смърт. От черната кутия.
Ричард я погали нежно по ръчичката и я зави. Тя простена.
— Благодаря ти, Бет. А сега си почивай, за да се оправиш по-скоро.