Храмът на ветровете

Ърлинг остави пилата.

— Онова лято някои палеха огромни огньове, опитвайки се да изтласкат болестта от кръвта си чрез потене, други пък твърдяха, че кръвта на болните и без друго е затоплена от жегите, а към това се прибавя и треската, така че се опитваха да ги охлаждат със студени компреси. Вие какво бихте препоръчали?

Дрефан поклати глава.

— Съжалявам, просто не знам. Чувал съм за хора, кои то са се оправяли, след като всяка надежда е била изоставена и всичко е било изпробвано. И за други, които са би ли поваляни за броени часове. Някои неща просто не са по силите ни. Никой не може да отблъсне ръката на Пазителя, щом тя се протегне към него.

Ърлинг потърка скулестото си лице.

— Ще се моля добрите духове да спасят момичетата.

— Гласът му рухна. — Те са толкова добрички, толкова невинни, за да ги иска Пазителят. Не можете да си представите колко радост носят в този дом.

Дрефан пак постави длан на рамото на Ърлинг.

— Съжалявам, господин Андерсън, но Лили вече носи белега.

Ърлинг ахна и се вкопчи в тезгяха. Дрефан бе подготвен и го подхвана под мишниците, преди коленете на мъжа да го изоставят. Помогна му да седне.

Калан извърна глава и се притисна в Ричард, Ърлинг закри плувналото си в сълзи лице с две ръце. Ричард стоеше онемял.

— Дядо — обади се откъм стълбите Дарби, — какво има?

Ърлинг се стегна.

— Нищо, момчето ми. Просто се тревожа за сестрите ти, това е. Старите хора оглупяват, нали знаеш.

Дарби слезе до долу.

— Йоник, наистина съжалявам за Кип. Ако баща ти има нужда от нещо, сигурен съм, че татко ще ми позволи да оставя за малко работата си тук и ще ме пусне да помогна.

Йоник кимна. Той също беше като замаян. Ричард клекна пред момчетата.

— Някой от вас да е забелязал нещо странно последния път, когато играхте Джа’Ла?

— Странно ли? — попита Дарби. — Какво например? Ричард прокара пръсти през косата си.

— Не знам. Да сте говорили с непознати?

— Ами да — каза Дарби. — Имаше много хора, които не познавахме. Бяха дошли да ни гледат много войници.

След победата дойдоха да ни поздравят мнозина непознати.

— Да сте запомнили някои от тях? Да е имало нещо странно в някой?

— Видях Кип да говори с един мъж и една жена след играта — каза Ионик. — Но по-скоро май го поздравяваха. Навеждаха се над него и му говореха, като в същото време му показваха нещо.

— Показвали са му нещо? Какво?

— Съжалявам — каза Йоник. — Не видях. През това време войниците ме удряха в гърба за поздрав.

Ричард се мъчеше да не плаши момчето с въпросите си, но отговорите му бяха много важни.

— Как изглеждаха този мъж и жената?

— Не знам — каза Йоник. При спомена за брат му очите му се изпълниха със сълзи. — Мъжът беше слаб и млад. Жената също беше млада, но не колкото него. Беше симпатична, струва ми се. С кафява коса. — Посочи Надин. — Като нейната, но не толкова гъста и дълга.

Ричард стрелна с поглед Калан. По ужаса в очите и разбра, че и тя се опасява от същото.

— Помня ги — каза Дарби. — И сестрите ми разговаряха с тях.