Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Гответе се! — повтаряше той отново и отново, като често споменаваше нещо за някакъв дактил, а след това и за демон.
Истински заинтригувана, Джил го погледа в продължение на няколко минути. Непознатият очевидно не беше с всичкия си или поне така изглеждаше отстрани, ала в ушите на младата жена, прекарала година и половина сред Бреговата стража, призивите му за бдителност и благочестие звучаха не само смислено, но дори мъдро.
Няколко войници успяха да го обградят и единият от тях вдигна меча си и му нареди да се предаде. Внезапно изригна синя светлина и войниците се разлетяха на всички страни с щръкнали нагоре коси.
Монахът се разсмя още по-силно и отново се хвърли напред. Изтича до една от жените, улови я за раменете и я разтърси:
— Не им продавай тялото си! — извика той и Джил изпита чувството, че в молбата му има нещо много лично, някаква негова тайна болка. — Умолявам те, недей! Не се превръщай в оръдие на дактила! Не падай в негов плен!
Междувременно един от войниците бе успял да го доближи изотзад и монахът се видя принуден да пусне жената. С яростен рев той се отърси от хвърлилия се отгоре му противник и пак се втурна напред.
Джил се изпречи насреща му и той, виждайки жена пред себе си, забави крачка.
Тя се хвърли към краката му и успя да го повали. Петимата от другарите й веднага се хвърлиха отгоре му и макар че едрият мъж някак си съумя да се измъкне и да стане, беше изгубил ценно време — още няколко войници, както и неколцина от гостите на пивницата се бяха присъединили към нападателите му и най-сетне можаха да го подчинят. Без да се церемонят много-много, те го избутаха до вратата и го изхвърлиха навън.
В този миг Джил видя Гофлау да вади меча си и да тръгва след монаха.
— Остави го! — заповяда тя и другарят й нямаше друг избор, освен да й се подчини, макар и да скърцаше със зъби.
— И ако още веднъж се мернеш тук — извика един от войниците през отворената врата, — ще опиташ оръжието ми!
— Отворете очи за истината! — провикна се монахът в отговор. — Познайте ме такъв, какъвто съм, а не какъвто ме виждате през пелената на жалките обиди, които хвърляте в лицето ми! Аз съм предвестникът на злото, носителят на черната прокоба!
— Ти си пиян! — изрева войникът.
Едрият мъж избълва нещо неразбираемо и се обърна, махайки презрително с ръка.
— Скоро ще дойде денят, когато ще прогледнете — мрачно рече той. — Много скоро.
Джил погледна към ханджията, който поклати глава:
— Опасен тип е този.
Джил кимна, ала всъщност не беше съгласна. Монахът дори не се бе опитал да довърши нападенията си. Да, беше удрял и повалял хора, беше запратил Гофлау във въздуха, ала никой, нито дори самият той, не беше пострадал сериозно. А пък според младата жена, на Гофлау никак нямаше да му се отрази зле някой да го метне през стаята още един-два пъти. На глас обаче не каза нищо, просто пристъпи към вратата и надникна навън. Едрият монах бавно се отдалечаваше по разкаляния път, хлипайки и окайвайки „людските грехове“ и човечеството, неподготвено за надигането на злото.
На около двайсетина метра от входа на кръчмата той спря и отново поде тирадата си за настъпващ мрак, за свят, който не е готов да посрещне силите на демона, за черни сенки, хранещи се с прогнилото сърце на земята.
— Напълно побъркан — отбеляза един от войниците.
— Лудият монах — отвърна кръчмарят.
Джил обаче не беше сигурна. Не, изобщо не беше сигурна.
Глава 25
Брат Правда
Отец Йойона погледна надолу към просторната стая, празна, ако не се брояха въжетата за катерене, окачени на отсрещната стена. В средата на помещението стоеше набит млад мъж, с лице, посивяло от недоспиване. Носеше само тънка препаска около бедрата и бе заел отбранителна поза, с присвити рамене и ръце скръстени пред корема и слабините. Дори главата му беше гола — бяха я обръснали. Не спираше да мълви някакво песнопение, отчаян опит да укрепи бързо напускащото го мъжество, докато Де’Унеро, наставникът, заел мястото на Сихертън, обикаляше около него, плющейки с дебел бич. Малко по-назад бе застанал един десетокурсник.
— Ти си слаб и безполезен! — изкрещя Де’Унеро и го удари по гърба. — Ти си част от заговора!
Куинтал се опита да каже нещо, да се възпротиви на това обвинение, но от устните му не излезе нито звук и той само поклати безсилно глава.
— Ти си заговорник! — извика Де’Унеро и отново го удари, този път по главата.