Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Събуди се в мрак и лежа там, схваната и изстинала, дълго време. После стана, опипа стената и включи единствената крушка. Избата си беше същата както предния следобед — когато другите също бяха тук. Ник упражняваше бойните си движения, Фред и Стенли хвърляха дискове. Все още се виждаха дупките по гредата, където се бе забивал дискът на Фред. Беше им свършил много добра работа.
Кити седна до купчината дърва и се взря в отсрещната стена, с отпуснати в скута ръце. Сега главата й се бе прочистила, въпреки че беше малко замаяна от липсата на храна. Пое си дълбоко въздух и се опита да се концентрира върху това, което можеше да направи. Беше трудно, защото животът й се бе преобърнал с краката нагоре.
Повече от три години енергията и емоциите й бяха помогнали да бъде изградена съпротивата; а сега, само за една нощ, всичко бе пометено като от бушуващ потоп. Вярно, че и в най-добрите моменти това си беше несигурна работа: никой от тях не беше напълно съгласен със стратегиите им, а и в последните месеци различията между тях бяха станали по-големи. Но сега не беше останало абсолютно нищо. Другарите й ги нямаше, а с тях и идеалите, които споделяха.
Но какви точно бяха тези идеали? Събитията в абатството бяха променили не само бъдещето й, а и усещането й за миналото. Безсмислеността на цялата работа сега изглеждаше прозрачна. Безсмислеността, а също и глупостта. Сега, когато се опиташе да извика в съзнанието си образа на господин Пенифедър, не виждаше принципния водач, когото бе следвала толкова дълго, а просто един ухилен крадец, зачервен и потен под светлината на фенерите, ровещ из противни места в търсене на лоши неща.
Какво се бяха надявали да постигнат? Какво всъщност щяха да направят артефактите? Магьосниците нямаше да паднат, дори и ако имаха кристално кълбо. Не, бяха се заблуждавали през цялото време. Съпротивата не беше нищо повече от една бълха, която хапеше голямото куче по ушите: едно замахване с лапа и край.
Тя измъкна сребърната висулка от джоба си и я погледна безизразно. Подаръкът на баба Хирнек я беше спасил: ни повече, ни по-малко. Беше си чист късмет, че изобщо оцеля.
Дълбоко в себе си Кити знаеше, че групата умира, но разкритието, че можеше да бъде пометена толкова бързо, все пак беше непреодолим шок. Нападна ги един-единствен демон и тяхната устойчивост се оказа безполезна. Всичките смели приказки на групата — всичките мъдри напътствия на господин Хопкинс, всичкото фукане на Фред, всичката задълбочена реторика на Ник — се оказаха непотребни. Кити вече почти не си спомняше доводите им: всичките й спомени бяха затрити от събитията в гробницата.
Ник. Демонът беше казал (Кити не се затрудняваше да си спомни неговите думи), че бил убил десет от общо дванайсет натрапници. Взети заедно с жертвите от миналото, това значеше, че Ник също е оцелял. Устата й се изви в слаба насмешка: беше се измъкнал толкова бързо, че дори не бе успяла да го види. Изобщо не беше помислил да помага на Фред или Ан, или на господин Пенифедър.
Ами умният господин Хопкинс… Като се сети за любезния учен, я обзе вълна от гняв. Къде беше той през цялото това време? Далеч, жив и здрав. Нито той, нито тайнственият благодетел, джентълменът, чиято информация, за съжаление, се оказа толкова недостатъчна, се бяха осмелили да дойдат в гробницата. Ако не беше тяхното влияние върху господин Пенифедър през последните месеци, останалите от групата все още щяха да са живи тази сутрин. И какво бяха получили за саможертвата си? Нищо повече от едно грубо парче дърво.
Жезълът лежеше до нея сред отпадъците на пода. Във внезапен пристъп на ярост Кити се изправи, сграбчи го с две ръце и го удари в коляното си. За нейна изненада, не постигна нищо освен да си натърти китките: дървото беше много по-здраво, отколкото изглеждаше. С вик го запрати към най-близката стена. Почти веднага, след като се появи, гневът на Кити отстъпи място на огромна празнота. Може би беше възможно да се свърже с господин Хопкинс след известно време. Да обсъди възможен план за действие. Но не и днес. Защото сега се нуждаеше от нещо различно, нещо, което да се пребори с усещането, че е напълно сама. Имаше нужда отново да види родителите си.
Вече беше късен следобед, когато Кити излезе от избата в двора на конюшнята и се заслуша. Чуха се слаби сирени и един или два трясъка, донесени от вятъра от Централен Лондон, където очевидно ставаше нещо. Тя сви рамене. Още по-добре. Нямаше да я безпокоят. Заключи вратата, скри ключа и тръгна.
Въпреки че беше без багаж — бе оставила жезъла в избата — на Кити й отне по-голямата част от вечерта да стигне до Балъм пеш и когато стигна до познатото кръстовище край стария си дом, небето вече бе започнало да потъмнява. Вече се чувстваше изморена, боляха я краката и беше гладна. С изключение на две ябълки, откраднати от един зарзаватчийски магазин, не бе яла нищо. По езика си започна да усеща въображаемите вкусове от манджите на майка си. Замисли се за старата си стая, с удобното малко легло и гардероба с врата, която не се затваряше. Колко време мина, откакто не бе спала там? Вече години. Дори и само за една нощ с удоволствие би се сгушила там отново.