Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Но когато се издигнахме, с насочени копия, чийто сребърни орнаменти проблясваха мрачно в здрача, скелетът достигна най-горната точка на древния камък. Тук той се изправи нестабилно на крака и вдигна парцаливите си ръце на запад към залязващото слънце. Светлината грееше през дългата бяла коса и танцуваше по кухите чаркове на черепа. После, без да издаде и звук, той присви колене и се изстреля нагоре и надалеч към реката в едно грациозно като лебед гмуркане.
Орангутанът запрати копието си след него, но всъщност нямаше смисъл.
Тази нощ Темза бе в прилив и беше придошла; скелетът удари повърхността далеч от нас и моментално потъна. Появи се отново само веднъж, далеч надолу по течението, с вода, преливаща от очните ябълки, разтваряща се челюст и размахващи се кости на ръцете. Но отново не издаваше звук. После изчезна.
Дали скелетът бе отнесен право в морето, или бе завлечен надолу в тинята на Темза, наблюдаващите от брега не можеха да кажат. Но афритът Хонориус, заедно с костите на Гладстон, които го подслоняваха, повече не бе видян.
35
Кити не плака.
Ако годините в съпротивата не й бяха донесли нищо друго, то поне бяха успели да закалят емоциите й. Цивренето нямаше да й помогне с нищо. Размерът на катастрофата бе толкова голям, че нормалните реакции биха били неподходящи. Нито по време на кризата в абатството, нито веднага след това — когато за пръв път спря отчаяното си бягство на един тих площад на около миля разстояние — не си позволи да изпадне в самосъжаление.
Страхът продължаваше да я движи, защото не можеше да повярва, че е избягала от демона. На всеки ъгъл използваше стари техники на съпротивата, изчакваше трийсет секунди, после надзърташе обратно по пътя, от който бе дошла. Всеки път улицата зад нея беше чиста: виждаше само заспали къщи, блещукащи фенери, тихи улици с дървета. Градът изглежда не се интересуваше от нейното съществуване; небето бе пълно с безстрастни звезди и безизразна луна. Нямаше никой навън в тъмната нощ. Нямаше и никакви наблюдателни сфери.
Краката й предизвикваха много лек шум, докато тичаше по тротоара, придържайки се към сенчестите места.
Не се чуваше почти нищо: веднъж бучене на кола, минаваща по съседна улица; веднъж далечна сирена; веднъж ревящо бебе на по-горен етаж.
Все още носеше жезъла в лявата си ръка.
На първото място, където се подслони в бързината едно разбито мазе в жилищен блок, от който се виждаше абатството, тя едва не заряза жезъла под купчина чакъл. Но при все че беше безполезен — не ставаше за нищо друго освен да прогонва насекомите, беше казал благодетелят — той бе единственото нещо, излязло от ужаса заедно с нея. Не можеше да го остави.
Тя си почина за няколко минути в мазето, но не си позволи да заспи. Преди разсъмване Централен Лондон щеше да бъка от полиция. Би било фатално да остане тук. Освен това се ужасяваше от мисълта какво щеше да види, ако затвори очи.
През най-тъмните часове на нощта Кити тръгна на изток по брега на Темза, преди да стигне моста Саутуърк. Това беше най-откритата и опасна част от пътуването й, особено с жезъла в ръка. Бе чувала от Стенли как магическите предмети издават природата си на онези, които можеха да ги видят, и тя се досещаше, че демоните могат да забележат товара й далеч отвъд реката. Затова почака в храстите край моста дълго време, събирайки кураж преди да се втурне към отсрещната страна.
С просветването на първите лъчи на зората над града, Кити притича под малък свод в двора на конюшнята, където се криеше избата с оръжията. Това бе единственото място, в което можеше веднага да се подслони, а имаше непосредствена нужда от това. Краката й започваха да се препъват от умора; и по-лошото — започваше да вижда проблясъци на движение с крайчеца на окото си и от това й се разтуптяваше сърцето. Не можеше да отиде в магазина — това бе ясно, при положение, че господин Пенифедър сега (колко ярко само си го представяше) лежеше прилежно далеч оттук и властите щяха да го открият. Не беше мъдро и да мине през наетия си апартамент (Кити бързо стана практична), понеже разследващите в магазина магьосници щяха да научат за него и скоро щяха да почукат на вратата.
На сляпо намери ключа на избата; на сляпо го завъртя в ключалката. Без да спира, за да включи лампата, тя опипом намери пътя надолу през множество виещи се коридори, докато стигна до вътрешната стая, където тръбата от тавана все още капеше в прелялата кофа. Тук тя захвърли жезъла, опъна се до него на бетонния под и заспа.