Пътят на кралете (том I)

„Той притежава най-страховитото и ужасното от всички Остриета. Поразсъди малко за това, ти, старо влечуго, и ми кажи дали все още твърдо настояваш да не се намесваме. Защото, мога да те уверя, Райсе не ще има същите задръжки.“

Далинар примигна. Претъпканата, мътно осветена казарма беше изчезнала. Сега той стоеше в тъмнината. Въздухът беше наситен с мириса на сушено зърно, а щом протегна лявата си ръка, докосна дъсчена стена. Намираше се в някакъв хамбар.

Нощта беше прохладна, тиха и свежа; нямаше признаци за буря. Опипа се предпазливо. Мечът му го нямаше, нямаше я и униформата. Вместо с нея, беше облечен в домашно тъкана туника с колан и носеше сандали. Такова облекло изобразяваха на древните статуи.

Бурни ветрове, къде ме пратихте сега? Всяко видение беше различно. Това щеше да е дванадесетото. Само дванадесет ли?, помисли той. Струваше му се, че са много повече, ала всъщност бяха започнали едва преди няколко месеца.

Нещо помръдна в тъмнината. Далинар се дръпна изненадано, когато нещо живо се притисна в него. За малко да го удари. Застина, когато чу хлипане. Внимателно свали ръка и попипа гърба на фигурата. Тъничък и малък — дете. Тя трепереше.

— Татко? — продума момиченцето на пресекулки. — Татко, какво става?

Както обикновено, Далинар беше станал човек от времето и мястото на видението. Детето го прегърна, явно беше ужасено. В хамбара беше твърде тъмно, та да се видят духчетата на страха, които — както предполагаше — се надигаха от земята.

Далинар положи ръка на гърба й.

— Шшт. Всичко ще се оправи. — Стори му се, че трябва да каже това.

— Майка…

— И тя ще е добре.

Момиченцето го прегърна по-силно в черното помещение. Той не помръдна. Нещо не беше наред. Хамбарът проскърцваше от вятъра. Не беше здраво построен; дъската зад ръката на Далинар беше хлабава и той се изкушаваше да я отпори и да погледне навън. Ала тишината навсякъде, уплашеното дете… Носеше се особен дъх на гнило.

По далечната стена нещо издраска съвсем тихо. Като нокът върху маса.

Момиченцето изхлипа и драскането спря. Далинар затаи дъх. Сърцето му биеше лудо. Несъзнателно протегна ръка да призове Вълшебния си меч, ала нищо не стана. Във виденията Мечът никога не идваше.

Стената с трясък се стовари в помещението.

В тъмнината се разлетяха парчета разцепено дърво. Грамадна сянка връхлетя в хамбара. В бледата светлина на луната и звездите отвън се видя, че черното създание е по-едро от брадвохрът. Далинар не можеше да различи подробности, но се виждаше, че във формата на създанието има нещо противоестествено и погрешно.

Момиченцето извика, Далинар изруга, грабна го и се търкулна на една страна, щом черното нещо скочи към тях. Едва не хвана детето, но Далинар успя да го дръпне от пътя на съществото. Детето остана без дъх от страх и спря да вика.

Далинар се завъртя и побутна момиченцето зад гърба си. Докато опитваше да се отдалечи, се удари в камара чували, пълни със зърно. Стана тихо. В небето отвън грееше малката виолетова луна Салас, ала не можеше да освети вътрешността на хамбара, а създанието се беше скрило в сенките. Не се виждаше кой знае какво от него.