Пътят на кралете (том I)

Лесно реши какво да прави. Създанието се придвижваше бързо, като хищник. Далинар нямаше да смогне да го надбяга, затова се втурна към фермерската къща. Зад него долетя шум — звярът разби стената на хамбара и излезе. Далинар стигна до къщата, но предната врата беше залостена. Далинар изруга високо и заблъска по вратата.

Съществото се носеше подире им, крайниците му драскаха по камъка. Далинар удари вратата с рамо в мига, когато тя се отвори.

Той залитна вътре, олюля се и пусна детето на пода. В къщата имаше една жена на средна възраст; на виолетовата лунна светлина той видя гъстата й къдрава коса и широко отворените й от ужас очи. Тя затръшна вратата и я залости.

— Слава на Вестителите! — възкликна жената и прегърна момиченцето. — Благословен да си, Хеб, ти я намери!

Далинар предпазливо доближи до прозореца — без стъкло — и надзърна навън. Капакът явно беше счупен и прозорецът не можеше да се залости.

Не видя съществото. Огледа се през рамо. Подът на къщата беше от камък, нямаше втори етаж. В огнището до едната стена не гореше огън; висеше груб железен казан. Всичко беше толкова първобитно. Коя година беше сега?

Това е само видение, каза си Далинар. Сън наяве.

Защо тогава го усещаше толкова истински?

Пак надникна през прозореца. Навън беше тихо. В дясната страна на двора растяха два реда скални пъпки — може би някакви репи или друг зеленчук. Лунната светлина се отразяваше от гладката земя. Къде се дяна съществото? Дали…

Нещо черно с лъскава кожа скочи отдолу и се стовари в прозореца. Разби рамката и падна върху Далинар, който се строполи с ругатни. Нещо остро одра лицето му, сряза бузата му, плисна кръв.

Момиченцето пак завика.

— Светлина! — ревна Далинар. — Донеси светлина!

Удари с юмрук прекалено меката глава на звяра, а с другата ръка отблъсна ноктестата лапа. Лицето му пламна от болка. Нещо го одра отстрани, разкъса туниката и сряза кожата му.

Далинар със замах отхвърли съществото. То се удари в стената. Далинар се претърколи и, запъхтян, стана на крака. Докато звярът се ориентираше в тъмната стая, Далинар се отдалечи от него. Старите инстинкти се пробудиха, болката се изпари, заля го Вълнението от битката. Имаше нужда от оръжие! Столче или крак от маса. Стаята беше толкова…

Жената отхлупи запалена глинена лампа и светлината й потрепна. Примитивната лампа светеше с масло, а не със Светлина на Бурята, ала и така разкри уплашеното лице на жената и притиснатото до полите й момиченце. В стаята имаше ниска маса и две столчета, но погледът на Далинар беше привлечен от малкото огнище.

Там като някой от Мечовете на честта от старите приказки проблесна прост железен ръжен. Облегнат беше до огнището, краят му белееше от пепелта. Далинар светкавично го грабна и го развъртя в ръка, за да усети баланса му. Беше обучен в класическата Вятърна позиция, но сега зае Димната позиция, която беше по-добра за такова грубо оръжие. Единият крак напред, другият назад, мечът — ръженът в този случай — изнесен с острието към сърцето на противника.