Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Бях уверен, че цялата тази информация можех да получа и в библиотеката на Академията, ако бях отишъл там, без да привличам излишно внимание. За съжаление не можех да си позволя сериозна подготовка за пътуването — имах отчайващо малко свободно време.
— И как могат да бъдат победени?
— По същия начин — сви рамене вампирът. — Само дето е малко по-трудно да ги доближиш на разстояние, позволяващо удар с кукри. Какво сега, изплаши ли се?
— Да бе! — веднага скочих на крака аз. — Ако се срещнем с тези същества, ще им дам да се разберат!
Велхеор замечтано примижа:
— Имам тук една могилка…
— Какво? — попитах изненадано.
— Имам тук една могилка — едва ли не по срички повтори Велхеор. — Навремето често отскачах дотам, когато настроението ми беше лошо, намира се в непосредствена близост до замъка ми. Там неживите са истински неживи. Вярно, че тогава бях в прекрасна форма…
Присвих лукаво очи:
— И кой от нас сега се изплаши?
— Я веднага идвай с мен! — сграбчи ме за ръката Велхеор. — И не мисли да хленчиш, че имаме много да вървим! Ако побързаме, ще стигнем до замъка за по-малко от пет часа.
За колко?! А аз си мислех, че вече сме минали по-голямата част от пътя…
Действие 3
Няколко часа по-късно, и след десетина сблъсъка със скелети, излязохме пред най-огромната гробница, която някога бях виждал. Напомняше преди всичко на компактен едноетажен дворец, с всички полагащи се украшения от благородни метали и така нататък. Въпреки цялата тази красота, всичко изглеждаше напълно непокътнато, и не трябваше да прибягвам до помощта на Истинското зрение, за да разбера защо. Първото, което почувствах, едва пристъпил към гробницата, беше силната воня. Изглежда заклинанията бяха забавили процеса на разлагане, но не се бореха с последствията. Мъртъвците явно не ядяха — всеки човек с нормално обоняние щеше да заобиколи подобно място. Разбира се, това не се отнасяше до такива любители на неприятностите като нас с Велхеор.
— Това ли е гробницата? — за всеки случай уточних аз, запушвайки нос.
— Трудно е да се направи грешка тук — засмя се Велхеор. — Между другото, казах ли ти, че Висшите вампири могат напълно да изключат обонянието си?
Ама че гадина!
Единственото положително нещо беше, че заради ужасната миризма забравих да мисля за глада.
Спряхме недалеч от гробницата, за да отдъхнем малко, преди да започнем атаката. За съжаление представите ни за почивка силно се различаваха, защото не минаха и пет минути и вампирът скочи на крака, заявявайки бодро:
— Напред! Усещаш ли този мирис?
— О, да — засмях се аз. — Нека да позная… Ловният дух?
— Точно така!
Видях мъртъвците много преди да ги приближим достатъчно близо. С разнородни дрехи, полуразложените трупове безгрижно обикаляха сред гробовете, периодично се препъваха и се сблъскваха помежду си. Изглежда, че координацията им куцаше здраво.
— Е, ще вземеш ли тези трийсетимата вляво, а аз тези отдясно? — попитах бодро.
Опитът показваше, че мъртъвците не бяха сериозни противници. Мисля, че при достатъчна упоритост можеха да се избият и стотици.
— Оптимист си — усмихна се вампирът. — Резултатът засега е шейсет и три на осемнадесет. Много изоставаш. За да победиш, трябва да вземеш всички за себе си.
И тогава създанията ни забелязаха. Без излишен шум и суетене мъртъвците веднага обърнаха към нас полуразложените си лица. Гледката се оказа още по-отвратителна — парчета месо, понякога липсващи уши и очи…
— Пфу — погнусих се аз. — Скелетите изглеждаха къде по-красиви.
Представих си как удрям тази гадост и юмрукът ми потъва в гнилото месо… Бр-р…
— Още не си ги видял отблизо.
Вампирът очевидно изпитваше удоволствие да издевателства над мен. Най-обидното беше, че изобщо не можех да му попреча, а и наистина нямаше какво да му отговоря.
— Аз съм Майстор. Ако имах повече енергия, цялото това братство за пет минути щях да го унищожа.
— Възползвай се от това, което има.
Ироничността на вампира нямаше граници.
— Това, което има? Е, добре…
Ако знаех, че всичко ще е толкова зле, щях да взема двойка мечове или няколко акумулиращи артефакта. А сега се налагаше да ползвам само наличното. Какво пък, ще пробвам.
Използвах цялата натрупана в кукри енергия и създадох класически Леден меч — видоизменено Ледено копие, двуостър и с удобна дръжка. Стискайки в едната ръка кукри, а в другата Ледения меч, аз тръгнах срещу мъртъвците.
Първият разсякох на две с кукрито, без да почувствам никакво съпротивление. В същия момент вампирът ме изпревари и отсече главата на следващия.