Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Умрял ли е?
— А, да, теб те нямаше много време. Не, той и мама са живи, просто са заминали за Шарените острови веднага след раждането ми с някаква важна мисия. На всичкото отгоре е убедил леля да ми наложи психо блок, ограничаващ способностите ми към Занаята.
Чичо ми озадачено се почеса по врата.
— Не мислех, че ще приеме всичко толкова сериозно…
— За какво говориш? — озадачих се аз.
— Виждаш ли… преди смъртта си се занимавах с построяването на Коридора на съдбата и малко се поувлякох. Това беше много сложна и тежка работа, голямо натоварване за психиката…
— И ти се побърка? — предположих аз.
— Преуморих се — поправи ме Константин. — Общо взето, понякога имах пристъпи и правех нещо като предсказания.
— Магията на драконите — кимнах с разбиране аз. — И какво си казал на родителите ми?
— Нямам представа — намръщи се той. — Това бяха спонтанни пристъпи и никога не помнех какво съм говорил. Но май всичко се сбъдваше.
Значи той е виновен, че израснах без родители и през цялото си детство страдах заради липсата на способности към Занаята? Макар че не се знае какво точно е казал на родителите ми…
— Между другото, защо никога не съм чувал за теб? — спомних си аз. — Искам да кажа, че първото, което назубрят децата от Високите домове, е родословието им, а ти не си споменат там.
Чичо ми изглеждаше малко притеснен.
— Вече ти казах, че малко се преуморих и понякога се държах не особено адекватно. Заради някои мои провинения пътят на семейството ни към Императорския трон беше затворен и собствените ми роднини ме намразиха заради това. Както и много други хора. Бях твърде непредсказуем, използвах хора за опитите си, често участвах в магически дуели и убивах противниците си. Всеки друг на мое място би бил екзекутиран или лишен от способности, но аз бях твърде ценен за Академията — разработките ми, основани на технологии от други светове, бяха истински пробив в Занаята.
Побъркан гений. Какво пък, няма да се учудя, ако леля Елиза лично е премахнала всички споменавания за него от всяка книга в Империята. А за това, че ни е лишил от Императорския трон преди триста години, сигурно е заличила и гроба му.
— Според мен ме убиха не шатерци, а някой от нашите, възползвайки се от бъркотията на бойното поле.
Изцяло забравих за красивия изглед от прозореца, гледайки в една точка и осмисляйки чутото. Ох, ама че знаменит роднина си имах, и то не само от гледна точка на направените изобретения и открития.
В стаята влезе Мирон и радостно обяви:
— Обядът е сервиран, господа. Вече се запознахте, както виждам?
— Е, косвено вече го познавах — отбелязах аз.
— А ти пък кой си? — попита Константин, оглеждайки Пазителя от главата до петите.
— Казвам се Мирон и през последните сто години съм Пазител на света на Лита.
— Колко официално — криво се усмихна моят чичо. — А що за странно име е това — Мирон?
„Кой го казва — помислих си аз. — Сменил си красивото, просто забележително име с неясно какво. Константин? Сериозно ли?“
— Аз съм „изтърсак“ от Русия.
— Ами!?
— Липецк. Вярно, отначало не попаднах там, изхвърли ме в друг свят…
За какво говорят, дракон да ме вземе? Нищо не разбирах.
— Нека се досетя — щракна с пръсти чичо ми. — Първо си бил роб, после наемник…
— Да-да, банална история — вдигна очи към тавана Мирон. — А после Пазителите ме прибраха, обучиха ме и ме изпратиха на бойната линия, така да се каже. Предлагам да продължим разговора в столовата — опомни се той, виждайки недоволството на лицето ми. — Някой май много искаше да яде?
Докато вървяхме по широкия коридор, аз с любопитство се оглеждах, надявайки се да видя нещо необичайно, но архитектурата почти не се отличаваше от нашата. Само по вътрешните стени — за целта у нас почти не се използваше метал, при това — в такива количества. А иначе — напълно обикновено здание, ако забравим, че се издига на няколко хиляди етажа над земята. Дори осветлението, ако може да се вярва на Истинското зрение, почти не се отличаваше от използваното в нашия свят.
— Константин — обърнах се аз към чичо си, — имам още един въпрос… Спомена, че си бил невменяем, но сега всичко е наред, нали?
— Едва ли — усмихна се той, и неизвестно защо в този момент ми заприлича на Велхеор.
Между другото, те спокойно можеше да се познават.
— Да, и се дръжте малко по-сдържано — помоли ни Мирон. — Ще се храним в компанията на много достоен човек.