Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
След кратък полет се озовахме в безкрайна пустиня и едновременно рухнахме върху някаква дюна. Пясъкът веднага нахлу в очите, устата и носа, принуждавайки ме да се закашлям. Трябваше ми известно време, за да се приведа в ред и да се огледам. Пясък, пясък и пак пясък. Бял, искрящ от слънцето и заслепяващ очите. Освен това и много горещ въздух, чието вдишване се оказа изключително трудно.
Най-накрая престанах да плюя и попитах Мирон:
— Къде сме?
— В пустиня — усмихна се в отговор той.
— Не бях се сетил — казах раздразнено и отново се закашлях от носещия се от вятъра пясък. — И ти наричаш това подходящо място за разговори?!
Мирон сви рамене.
— Не изчислих съвсем точно, но ни изхвърли доста близо до Храма на Пазителите. Ще стигнем някак пеша.
— Какъв Храм? — попитах раздразнено. — Тук има само пясък.
— Точно пред теб е.
— Шегуваш ли се? — сериозно се ядосах аз.
Наложи се още веднъж внимателно да се огледам, но освен пясък и слънце — нищо. Изглежда на Мирон му доставяше невероятно удоволствие да издевателства над мен и да ми се подиграва.
— Ама използвай и мозъка си — хвана се за главата Пазителят, — иначе съвсем ще ме е срам да те заведа в Храма.
„Значи при всеки случай ще се срамуваш? — помислих си ядосано. — Ама че гадина. Така, трябва да се взема в ръце. Щом не мога да видя Храма, значи е скрит. Ще опитам да го потърся с Истинското зрение, за други варианти не се сещам.“
Аз вече можех да използвам способностите си практически по същия начин, както и преди, така че включих Истинското зрение почти мигновено.
— Уау! — не сдържах изненадания си възглас.
Ако някога считах Академията за най-високата сграда в света, сега разбрах цялата наивност на това твърдение. Не, в нашия свят Академията изглеждаше наистина величествена, но на фона на Храма на Пазителите многоетажната кула на родното ми учебно заведение изглеждаше като жалка съборетина. Ако в небето имаше облаци, част от гигантското здание би се скрила зад тях и нямаше да позволи да се види цялата му величественост и фантастичност. Впрочем, дори и абсолютно чистото небе не позволяваше да се види върха на сградата: стигаше толкова високо, че изтъняваше до едва различима нишка.
— Колко етажа има? — промърморих, гледайки очаровано удивителната постройка.
— Две хиляди — охотно обясни Пазителят.
Ума ми не го побираше.
— Високо — успях само да кажа, възхищавайки се на играта на слънчевите отблясъци по гигантската структура. — Да не би да е от стъкло?
— Отчасти — кимна Мирон. — Но всички носещи конструкции са направени от много здрава сплав с магически примеси. Между другото сигурно ще ти е интересно да научиш, че под земята основата на кулата стига на дълбочина петстотин етажа.
— Само петстотин — не се сдържах от иронична забележка.
— Да. Самата основа е толкова голяма, че се простира на много километри наоколо.
Погледнах подозрително в краката си.
— И тук ли?
— Разбира се. Всички тези тонове пясък са сложени, така да се каже, на покрива.
— А защо ви е такава гигантска сграда? — зададох аз напълно закономерния въпрос. — Защо един обикновен град не ви е вършил работа?
— Храмът на Пазителите е своеобразен аналог на Коридора на съдбата. Всъщност точно обратното. Коридорът на съдбата е създаден от твоя чичо като миниатюрно подобие на Храма. Практически цялата кула и основата й са пронизани от безкрайни коридори със стотици хиляди врати към различни светове. И точно такава архитектура е най-оптималната от гледна точка на… — Мирон погледна към мен и махна с ръка. — Е, има много различни науки, и всички те казват, че трябва да се строи точно по този начин.
Опитах се визуално да си представя подобно количество врати, но въображението ми отказа.
— Кой е създал всичко това? — попитах удивен.
— Хора — сви рамене Мирон. — Е, не в буквалния смисъл на думата. Като Пазители работят същества от най-различни видове, от обикновени хора до мислещи растения. И точно ние, Пазителите, с общи усилия сме създали всичко това. Аз нарочно минах през вратата, която води не директно в Храма, а именно тук, за да можеш да оцениш цялата красота и мощ на тази структура.
— Оцених. И още как — признах си честно. — Но защо сме толкова далеч? Сега ще трябва да вървим няколко часа.