Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
А моят чичо, точно обратното, след смърт на бойното поле попаднал в свят без магия. На туй отгоре бил загубил паметта си. Възстановявайки капка по капка знанията си, той създал някакъв странен култ и успял да призове по памет бога на вампирите — Куул-Наг. Впрочем, подробности за премеждията на Закариал моят водач не знаеше, преразказа ми само чутото от трета ръка.
В допълнение към забавните истории Пазителят сподели с мен и някои общи знания за астралната магия. Времето за обучение сега не беше твърде подходящо, но поне се убедих, че Влад не лъжеше, като я свързваше с жестовете. Мирон ми показа просто заклинание в случай, че имам нужда от неговата помощ, и ме научи на най-елементарна защита от възможно вмъкване в сънищата ми, но с това се и ограничи.
— Хей, вече половин час вървим, а дори не сме се приближили до кулата — отбелязах аз, когато инструктажът на Мирон приключи.
— Какво не ти харесва? Приятна разходка под слънцето.
— Прекрасна — съгласих се аз. — Но искам да ям. А и трябва колкото се може по-бързо да се върна във форта. Моите приятели са в плен, ако не си забравил.
— Добре — сви рамене Мирон. — Както кажеш. Приближи се до мен.
Не разбирайки защо е нужно това, аз пристъпих към него и веднага бях заслепен от ярка светкавица.
Действие 2
Когато зрението ми се върна, видях, че се намирам в помещение с метални стени и огромни прозорци, през които се виждаше само жълто-червеното небе.
— Да беше предупредил да си затворя очите — злобно казах аз, оглеждайки се. — Я чакай, значи можеше веднага да ни пренесеш тук? Защо тогава беше нужна тази разходка?
— На артефакта му трябва време за презареждане — поклати глава Мирон. — И затова реших да се поразходим малко, докато имаме свободно време. Тъкмо ще ни се отвори апетита.
Когато пътувахме по земите на вампирите, характерът на Мирон не беше кой знае колко приятен, но сега стана просто непоносим.
— Апетитът ми се отвори още преди половин ден — казах аз, пронизвайки го с недоволен поглед.
— Защо мърмориш, по-добре погледни през прозореца; изгледът е просто потресаващ — припряно каза Пазителят. — А през това време аз ще уредя храната.
Послушах съвета му, приближих се до широкия прозорец и буквално замръзнах. Не знам на кой етаж се намирахме — на стотния или на хилядния, но подобна височина беше невъзможно да си представиш. Както казваше Мирон, целият този свят се състоеше от гигантска пустиня. А от тази височина линията между пясъка и небето ставаше просто незабележима и възникваше усещането, че небето е навсякъде — и отдолу, и отгоре, и пред мен.
— Красиво, нали? — раздаде се до мен непознат глас.
Струваше ми невероятни усилия да не подскоча от изненада, но общуването с Висшите вампири ме беше научило, че някои коварни личности могат да се движат напълно безшумно.
— Не е зле — съгласих се аз, обръщайки се към новия си събеседник. — Познаваме ли се?
— Едва ли — с насмешка отвърна младежът, горе-долу на моите години. — Макар да казват, че сме роднини.
— Закериал? — попитах аз, разглеждайки събеседника си с интерес. — Нещо не изглеждаш като на… колко станаха вече?
Мургавият младеж с дълги до раменете тъмни коси, тънки черти на лицето и гърбав нос изобщо не приличаше на мой роднина.
— Мисля, че около четиристотин — пресмятайки нещо наум, отвърна той. — Всъщност между този свят и светът, в който попаднах, има известно разминаване в течението на времето. Освен това още не съм решил кой от световете да нарека свой. Роден съм в твоя свят, но голяма част от живота си прекарах в друг. И между другото, наричай ме Константин, така съм свикнал.
Някак не изглеждаше на четиристотин години. Не бих му дал и трийсет. Тоест, хората, разбира се, могат да живеят наистина дълго, това го знаят всички. Но за разлика от вампирите, на нас времето все пак ни оказва влияние, а и възраст от триста-четиристотин години лесно се забелязва. И що за необичайно име беше това?
— Нещо не си приличаме много — отбелязах аз.
— Това не е моето тяло — отвърна Закериал-Константин. — Истинското ми тяло стана на парчета по време на сблъсъка с шатерци, така че не търси семейна прилика. Затова пък ти си точно копие на баща си.
— Ще ти повярвам — навъсих се аз. — Самият аз никога не съм го виждал.
Беше ред на моя чичо да се мръщи.