Последният скок на лъва

— По кое време да дойда?

— Какво ще кажеш за по никое. Устройва ли те?

— Не сваляй гарда, Винс — посъветвах го. Парези не отговори на това, но ми подаде ръка.

— Благодаря, че игра примамка. Приятно пътуване. Не се впрягай. Много поздрави на Кейт. Ще поддържаме връзка. — И добави: — Ще се видим след няколко месеца.

А може би много по-скоро.

Върнах се в апартамента си и излязох на балкона със следобедната си Кървава Мери. Отишли си били, така ли? Често едно тъпо заблуждение може да се използва за прикриване на някоя хитра измама. А може би тези типове и Асад Халил наистина се бяха запътили обратно към Пясъчландия? Мисията е изпълнена? Мисията е прекратена? Или мисията продължава?

Асад Халил беше обиколил половината свят, за да зачерква имена в списъка си, а още не беше отметнал моето. Нито това на Борис.

А какво стана и с големия финал, който очаквахме? Дали вече бяха отровили питейната вода? Дали бяха разпространили антракс? Или бяха оставили някъде цъкаща бомба?

Беше един от онези случаи, в които тишината е оглушителна.

Погледнах към прозореца, който ме беше наблюдавал в продължение на две или три седмици. Вече ги нямаше там по къде бяха сега? Къде беше Асад Халил?

Не ми оставаше много време, така че топката беше в неговата половина. Хайде действай, задник такъв.

Прекарах остатъка от следобеда в събиране на багажа, което най-сетне направи пътуването реалност за мен.

Времето се изнизваше и си помислих дали да не взема телефона — с други думи, дали да не започна да досаждам на хора, които разполагат с по-малко информация за Асад Халил от мен и които не искат точно в неделя да им звъни някакъв обсебен перко, чиято жена е в болницата, сложен е под домашна охрана и се чуди какво да прави.

Все пак реших да се обадя на Том Уолш с надеждата, че си е върнал здравия разум или може би е бил изяден от мечка, което би ми дало възможност да се върна на работа в понеделник сутринта.

Започнах да набирам номера му, но си го представих как се опитва да смъкне дрехите на дремещата си приятелка в някоя романтична къщичка в провинцията, така че реших да му пратя съобщение:

„ОТКРИВАНЕТО НА ТАЙНАТА КВАРТИРА НА И.72-РА ПРОМЕНЯ ПОЛОЖЕНИЕТО — ДА ОБСЪДИМ НОВАТА СТРАТЕГИЯ В ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН“.

Звучеше добре. Ако бях началник, щях да се хвана на въдицата.

Помислих си също дали да не отида в службата да поработя със Системата за автоматизирани досиета и да видя дали в досието на Халил не се е появило нещо ново — нещо различно от името му и редовете хиксове. На това му викат хващане за сламки.

Но най-много от всичко чаках телефонът ми да звънне с надеждата, че нещо ще се случи.

Към пет следобед реших да се обадя отново на Борис с теорията, че ако все още е жив, това означава, че Халил не е започнал финалната си прочистваща операция.

Борис не отговори на мобилния си, но не го направи и Асад Халил или някой детектив от отдел „Убийства“, така че оставих още едно съобщение на метрдотела да ми се обади. Този път казах „неотложно“. Представих си Борис с някаква девица (това означава момиче, нали? Не мъж), как я налива с шампанско и я омайва с подвизите си в КГБ, а оркестърът на Червената армия поддържа настроението.