Лъвовете на Ал-Расан

Тя сви рамене.

— Така се справям по-лесно. Вие пиете заедно, карате се, упражнявате се, ругаете. А аз имам само езика си и понякога той е доста хаплив.

— Така е. Значи не ти е лесно да се справяш сама?

— Нищо подобно! — възрази тя.

— Питам сериозно. Ти си член на отряда ми и аз се интересувам от теб като негов командир. Искаш ли да си починеш? Предупреждавам те, че когато времето се оправи, възможностите ще са много по-малко.

Джехане понечи да отговори рязко, но се сдържа. Прав беше.

— По-добре ми е, когато работя — отвърна тя. — Ако съм свободна, ще се чудя какво да правя. А мисля, че да се върна у дома сега е опасно.

— Във Фезана ли? В никакъв случай. Не и тази пролет.

Нещо в тона му я обезпокои.

— Мислиш, че ще бъде толкова скоро? Че цар Бадир ще прати войска на запад?

— Струва ми се, че няколко отряда ще потеглят съвсем скоро и нашият ще е един от тях.

— Много предпазливо го казваш!

Родриго я погледна и внезапно се засмя.

— С тебе винаги съм предпазлив, Джехане.

Тя не отговори и той продължи:

— Ако знаех нещо със сигурност, щях да ти кажа. Лаин е убеден, че срещата на тримата есперански крале ще доведе до общо нападение на юг. Лично аз не го вярвам, но няма никаква гаранция, че всеки един от тях няма да обяви своя свещена война.

Тонът му беше сух.

— И къде ще бъде тогава Родриго Белмонте от Валедо? — попита тя и спря до една пейка пред някакъв голям склад. Това беше характерно за нея — винаги, когато не беше сигурна в нещо, ставаше много пряма и режеше направо, като хирург.

Родриго с жест я покани да седне.

— И сега отговорът ми е същият като през зимата. Спомняш ли си, тогава ибн Хайран ми зададе този въпрос?

Тя добре си спомняше онази зимна сутрин, когато едва не умря заедно с двете момченца, чийто единствен грях беше, че брат им е цар.

— Парите, които печелиш тук, по-важни ли са от лоялността към Валедо?

— Погледнато от този ъгъл, не. Но има и други начини да се погледне на нещата.

— И какви са те?

Родриго я погледна спокойно със сивите си очи. Малко бяха нещата, които можеха да го извадят от равновесие. Понякога почти й се искаше да опита. Но внезапно си помисли, че този мъж се държи с нея като със свой доверен офицер. Без снизхождение и самодоволство. Или почти…

— Дали дългът към жена ми и бъдещето на синовете ми ще надделее над собствената ми представа за чест.

— Би ли ми обяснил?

— Лаин и Мартин се боят, че ще пропуснем големия си шанс. Настояват да помоля Рамиро за разрешение да се върна и ако той ми позволи, да прекъсна договора си тук. Аз предпочетох да не го правя. Има някои неща, които не бих направил.

— Кои? Да прекъснеш договора си или да молиш за помилване?

— И двете — усмихна се Родриго. — Но най-вече второто. Мога да върна заплатата си, не съм я похарчил още. Но помисли си само, Джехане. Има нещо по-важно. Ако Рамиро тръгне на юг през таграта и обсади Фезана, на какви хора ще даде земята, как мислиш? Сега разбираш ли?