Последна саможертва

трудности, пред които щях да се изправя, ако се появя в бли-

зост до кралския двор. Честно казано, вече бях стигнала до

етапа, при който можех само да импровизирам, макар че изпи-

тах известно облекчение, когато гневът на Емили се насочи в

друга посока.

– Няма да отидеш! Няма да ти позволя да припариш там.

– Не можеш да взимаш решения вместо мен! – извика

Джил. – Вече не съм дете.

 319 

р и ш е л м и й д

– Но още не си и възрастна – възрази ѝ Емили.

Двете се впуснаха в разгорещен спор и скоро се наложи

Джон да се притече на помощ на жена си. В разгара на разго-

рещения семеен спор Сидни се наведе към мен и промърмори:

– Обзалагам се, че никога не си мислела, че най-трудното в

откриването на твоята „спасителка“ ще бъде да убедиш майка

ѝ да ѝ разреши да наруши вечерния час.

За нещастие в шегата ѝ се съдържаше немалко истина.

Нуждаехме се от Джил и аз със сигурност не бях предвидила

подобно усложнение. Какво ще стане, ако Емили откаже да я

пусне с нас? Очевидно за нея беше немислимо да бъде разкри-

та тайната за потеклото на Джил, още повече че бе успяла да

я опази в продължение на приблизително петнадесет години.

Имах предчувствието, че ако се стигне дотам, Джил няма да

се поколебае да избяга в кралския двор. А аз от своя страна

нямаше да се поколебая да ѝ помогна.

Още веднъж Соня се намеси най-неочаквано в разговора:

– Емили, ще ме изслушаш ли? Всичко това е неизбежно

да се случи, със или без твоето съгласие. Ако не пуснеш сега

Джил, тя ще замине следващата седмица. Или догодина. Или

след пет години. Истината е, че все някога ще се случи.

Емили се облегна на стола със сгърчено лице.

– Не. Не искам да стане така.

Красивото лице на Соня се помрачи.

– Животът, за съжаление, не се съобразява с това, което

желаем. Действай сега, когато още можеш да предотвратиш

всичко това да не се превърне в трагедия.

– Моля те, мамо – помоли я Джил. Нефритенозелените

очи, характерни за всички потомци на рода Драгомир, гледаха

Емили с много обич. Знаех, че Джил може да не се подчини

на родителите си и да избяга, но не искаше да постъпи така,

освен ако нямаше друг избор.

Емили се загледа с невиждащ поглед в пространството.

Очите ѝ, обрамчени с дълги и гъсти мигли, бяха отсъстващи,

но в тях бе легнала сянка на примирение. И въпреки че се

опитваше да провали моите планове, знаех, че го прави само

от любов и загриженост – качества, които сигурно бяха при-

влекли Ерик към нея.

 320 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Добре – изрече най-после Емили с въздишка. – Джил

може да замине, но и аз ще я придружа. Няма да отидеш без

мен на онова място.

– Нито без мен – присъедини се Джон. Той още изглеждаше

объркан, но явно бе решил да подкрепи жена си и заварената

си дъщеря. Джил изгледа и двамата с благодарност, което ми

напомни, че току-що бях разбила едно сплотено досега семей-