Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
до него. Продължаваше да ни оглежда подозрително, но към
жена си преливаше от обич и загриженост.
– Какво става?
Очите на Емили още блуждаеха.
– Аз... не зная. Братовчедка ми е тук.... но не разбирам как... –
Отново отмести поглед към мен, после към Сидни и накрая пак
към Соня. – Как е възможно това? – Гласът ѝ потрепери.
– Лиса го направи, нали? – възкликна Джил, която несъм-
нено бе запозната с мрачната история на своята роднина. Раз-
бираемо бе, че е шокирана – и леко нервна, – но възбудата
ѝ все повече нарастваше. – Чух какво е станало с Дмитрий.
310
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Истина е, нали? Лиса може да лекува стригои. Тя го е спасила.
Тя е спасила и... – Момичето се обърна към Соня, но ентусиа-
змът ѝ леко спадна. Зачудих се какви ли истории е слушала за
Соня. – Тя те е спасила.
– Не беше Лиса – осведомих я. – Спаси я, ъ-ъ, друг владеещ
магията на духа.
Лицето на Джил светна.
– Ейдриън? – Бях забравила колко си падаше по него.
– Не... някой друг. Но това сега не е важно – додадох при-
пряно. – Соня е... ами, тя отново е морой. Макар че още е
много объркана. Буквално не е на себе си.
Соня тъкмо отпиваше от водата под все още изпитателния
поглед на братовчедка си, но сега се обърна към мен с леко
кисела, многозначителна усмивка.
– Мога сама да говоря за себе си, Роуз.
– Извинявай – смънках аз.
Емили се извърна към Сидни и се намръщи. Те се бяха за-
познали, но нищо повече.
– Защо си тук? – Емили не каза какво точно имаше пред-
вид. Искаше просто да е наясно защо с нас беше жена от чо-
вешката раса. – Да не си захранваща?
– Не! – извика Сидни възмутено и скочи от мястото си до
мен на канапето. Никога не я бях виждала толкова побесняла
и отвратена. – Ако още веднъж го повториш, веднага ще се
махна оттук! Аз съм алхимик.
Беше удостоена с недоумяващи погледи, а аз я дръпнах да
седне до мен.
– По-спокойно, момиче. Не мисля, че те имат представа
кои са алхимиците. – Тайно се радвах. Когато за пръв път по-
паднах на алхимиците, имах чувството, че от целия свят аз
последна научавам за тях. Хубаво беше да знаеш, че и други
нямат никаква представа за тях. Но в момента, за да опро-
стя нещата, го обясних на Емили колкото можах по-просто: –
Сидни ни помага.
Сълзите напираха в сините очи на Емили, когато отново
се обърна към братовчедка си. Емили Мастрано си оставаше
една от най-изумителните жени, които бях срещала. Дори раз-
плакана, беше красива.
311
р и ш е л м и й д
– Наистина си ти, нали? Доведоха те при мен. О, Господи! –
Емили стана, отиде при братовчедка си и я прегърна силно. –
Толкова ми липсваше. Не мога да повярвам.
Едва не се разплаках и аз, но строго си напомних, че сме
дошли тук с мисия. Знаех колко стряскащо е всичко това. Току-
що бяхме преобърнали света на фамилията Мастрано с глава-
та надолу... а сега предстоеше още повече да усложня всичко.
Мразех се, че вършех това. Искаше ми се те да разполагат с
времето, което им бе необходимо, за да свикнат с новината, да
отпразнуват чудото от завръщането на Соня. Но часовникът в
кралския двор – както и в живота ми – тиктакаше неумолимо.
– Да, доведохме я... – изрекох най-после. – Но има и друга
причина да сме тук.
Не знаех дали тонът ми не им подсказа нещо, но Емили се от-
дръпна от Соня и застина, след което приседна до мъжа си. Ня-
как си в този миг реших, че тя знае защо сме тук. Видях в очите
ѝ, че е смъртно изплашена – сякаш отдавна се страхуваше от
това посещение, сякаш стотици пъти си го бе представяла.
Продължих нататък.
– Ние знаем... знаем за Ерик Драгомир.
– Не – промълви Емили със странна смесица от грубост и
отчаяние в интонацията. Упоритостта ѝ беше забележително
подобна на упоритостта на Соня, когато отначало отказваше
да ни помогне. – Не. Няма да говорим за това.
Още в момента, в който видях Джил, още в мига, в който
познах очите ѝ, вече знаех, че сме дошли на правилното мяс-
то. Думите на Емили – или, което бе по-важно, че тя не отре-
че – потвърдиха убеждението ми.
– Длъжни сме – заявих. – Сериозно е.
Емили се извърна към Соня.
– Ти ми обеща! Обеща ми, че няма да кажеш на никого!
– Не съм казала – заоправдава се Соня, но несигурността
се завърна върху лицето ѝ.
– Не го е направила – заявих категорично с надеждата да