Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
успокоя и двете. – Трудно е да се обясни..., но тя спази обе-
щанието си.
– Не – повтори Емили. – Това не се случва. Не можем да
говорим за това.
312
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Какво... какво става? – намеси се Джон. В очите му прип-
ламнаха гневни искри. Явно никак не му харесваше някакви
непознати да разстройват жена му.
– Длъжни сме да говорим за това – заявих на Емили. –
Моля ви. Нуждаем се от помощта ви. Нуждаем се от нейната
помощ. – Посочих към Джил.
– Какво искаш да кажеш? – попита Джил. Нетърпеливите ис-
кри в очите ѝ бяха угаснали, охладени от реакцията на майка ѝ.
– Става дума за теб... – Млъкнах. Бях се втурнала в тази
авантюра, готова да открия роднината на Лиса – сестра ѝ, вече
го знаехме, – без да се замислям за евентуалните усложнения.
Трябваше да се досетя, че това е пазено в тайна от всички –
включително и от въпросното дете. Не се бях замисляла какъв
шок може да се окаже за нея. Освен това не ставаше дума за
някой случаен непознат. Това беше Джил. Джил. Моята при-
ятелка. Момичето, което беше като по-малка сестра на всички
нас, тази, която толкова упорито издирвахме. Какво се готвех
да ѝ причиня? Като погледнах към Джон, осъзнах, че неща-
та са още по-лоши. Дали Джил вярваше, че Джон е нейният
баща? Имаше опасност това семейство да се разтърси из ос-
нови, а виновната щях да се окажа аз.
– Недей! – изкрещя Емили, като отново скочи на крака. –
Махайте се! Всичките! Не ви искам тук!
– Госпожо Мастрано... – заговорих аз. – Не можете да се
преструвате, че това не е истина. Трябва да го приемете.
– Не! – Тя ми посочи вратата. – Махайте се! Вън или ще...
ще извикам полиция! Или пазителите! Ти... – Сега, след като
бе избледнял първоначалният шок от неочакваната поява на
Соня, осъзна нещо. Виктор не беше единственият престъпник
сред мороите, когото издирваха. – Ти си избягала от затвора!
И си убийца!
– Не е! – отрече Джил и се хвърли напред. – Казах ти, мамо.
Вече ти казах, че това е някаква ужасна грешка...
– Махайте се! – повтори Емили.
– Като ни изгоните, няма да промените истината – заявих,
докато с всички сили се опитвах да остана спокойна.
– Ще бъде ли някой така любезен да ми обясни какво, по
дяволите, става тук? – Лицето на Джон се бе зачервило от
313
р и ш е л м и й д
гняв. Целият беше настръхнал. – Ако не получа отговор до
тридесет секунди, ще повикам пазителите и полицията.
Погледнах към Джил. Не знаех какво да кажа. Не знаех как
да обясня от какво се нуждаем или поне не можех да го напра-
вя тактично. Сидни обаче нямаше такъв проблем.
– Той не е твоят баща – изтърси тя безцеремонно и посочи
към Джон.
В стаята настана тишина. Джил изглеждаше почти разоча-
рована, все едно че бе очаквала по-вълнуващи разкрития.
– Знам. Той ми е доведен баща. Но го смятам за свой.
Емили отново рухна на дивана и закри лицето си с шепи.
Явно плачеше, но бях съвсем сигурна, че всеки миг може да
скочи и да се обади на властите. Трябваше по-бързо да при-
ключим с всичко това, колкото и да беше болезнено.
– Точно така. Той не е твоят биологичен баща – потвърдих,
като се втренчих изпитателно в Джил. Очите. Как досега не
съм забелязала очите ѝ? – Твоят истински баща е Ерик Дра-
гомир.
Емили нададе пронизителен звук.
– Не – замоли се тя. – Моля ви, не правете това.
Гневът на Джон се стопи, за да отстъпи пред пълното му
объркване. Това състояние изглежда беше предпочитаното от
всички в тази стая.
– Какво?
– Това... не... – Джил поклати бавно глава. – Това е невъз-
можно. Моят баща е бил просто... просто някакъв тип, който
е избягал от нас.
Донякъде можеше да ѝ се признае, че не беше далеч от ис-
тината, помислих си.
– Бил е Ерик Драгомир – повторих. – Ти си част от тяхната
фамилия. Сестра на Лиса. Ти си... – Сега дори и аз се стрес-
нах, като осъзнах, че отсега нататък трябва да гледам на Джил
по съвсем нов начин. – Ти си кралска особа.
Джил винаги бе изпълнена с неугасима енергия и оптими-
зъм, справяше се с предизвикателствата на този свят с наивна
надежда и очарование. Но сега лицето ѝ беше мрачно и се-
риозно, което я правеше да изглежда по-възрастна от своите
петнадесет години.
314