Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
с пинсетите и се опита да го вдигне. Водораслото се скъса и падна обратно.
- Съжалявам, скъсах го - каза той на Гамей.
Тя го изгледа странно и взе пинсетите от ръката му. Хвана другия край на растението, но то
отново се скъса. Повтори експеримента. Тънките израстъци се късаха с лекота. Тя взе един от
тях, пренесе го на масата, наряза го, сложи тънките парченца на предметни стъкла и ги
разгледа под микроскопа.
След малко вдигна поглед от окуляра.
- Умират!
- Какво!? - Траут надникна в мивката. - На мен ми изглеждат съвсем здрави.
Тя се усмихна и откъсна още няколко мустачета.
- Това никога не може да стане със здраво водорасло. Мустачетата са като много здрава
гума. А тези са крехки.
Гамей повика асистентите си и ги помоли да приготвят предметни стъкла с различни части от
пробата. Когато отново вдигна глава от микроскопа, очите й бяха зачервени, но на лицето й
грееше широка усмивка.
- Първа фаза на некроза. С други думи, умира. Ще опитаме и с другите проби, за да се
уверим.
Тя наля от течността с бактериите в другите контейнери и изчакаха още един час.
Микроскопският
анализ потвърди предположението им. Всички проби, изложени на контакт с бактериите,
умираха.
- Бактериите всъщност ядат нещо от горгоновата трева, което й е необходимо за
оцеляването - каза тя. - Ще трябват още изследвания.
Траут взе стъкленицата с бактериите.
- Кой е най-ефективният начин да използваме гладните гадинки?
- Трябва да добием голямо количество, да ги разпространим и да ги оставим да си свършат
работата.
Пол се усмихна.
- Как мислиш, дали британското правителство ще ни позволи да използваме подводницата
на Фошар, за да ги пръснем навсякъде? Тя притежава и капацитета, и нужната бързина.
- Мисля, че и салто ще направят, само и само да не се окажат островите им изолирани от
целия свят.
- МакЛийн отново ни спаси живота - поклати глава Траут. - Даде ни надежда, че можем да
победим проклетото нещо.
- И Кърт заслужава признание.
- Да, той каза, че трябва да се върнем в Изгубения град и да помислим как да възстановим
равновесието.
Пол се насочи към вратата.
- Ще му съобщиш ли добрата новина?
Той кимна.
- А после ще му кажа, че е време да изпратим подобаващо един шотландски джентълмен.
Езерото лежеше, сгушено в прегръдките на надиплените лилавеещи хълмове, покрити с
килими от пирен. Беше дълго няколко километра и наполовина толкова широко, а спокойните
му води отразяваха безупречно синьото шотландско небе.
Откритата дървена лодка се отдалечи от брега, оставяйки следа в гладката му като огледало
повърхност, и спря в най-дълбоката му част. На нея имаше четирима пътници: Пол и Гамей
Траут, Дъглас МакЛийн и покойният му братовчед Ангъс. Прахът му беше прибран в
инкрустирано византийско сан-дъче, с което химикът се беше сдобил при едно от
пътешествията си.
Дъглас МакЛийн бе срещал братовчед си само веднъж, на една сватба преди няколко години.
Бяха си допаднали и се заклели да се виждат по-често, но както обикновено става с уговорките
на чаша уиски, така и не бяха осъществили плана си. До този момент. Дъглас беше
единственият жив роднина, когото Траут успя да открие. Не по-маловажно беше, че свиреше
на гайда. Не хубаво, но силно.
Разкрачен, за да не изгуби равновесие, Дъглас стоеше на носа на лодката, облечен в
карираната носия на рода си. Когато Гамей му даде знак, той засвири „Удивителна благодат”.
Под звуците на завладяващата мелодия, която отекваше в околните хълмове, Пол изсипа сиво-
кафявата пепел от сандъчето във водата. Тя се понесе по повърхността и постепенно потъна.
- Ave atque vale’ - каза тихо Траут.
В същото време, но на друго място Джо Дзавала носеше заедно с неколцина други мъже прост
дървен ковчег по пътеката между надгробните камъни в двора на стара църква близо до Руан.
Останалите бяха все наследници на капитан Пиер Льован.
Край отворения гроб на съпругата и сина на капитана стояха поне двайсетима души от рода
Льован. Към тях се присъединиха и представители на френската армия. Докато свещеникът
изричаше последните ритуални слова, военните отдадоха чест и ковчегът бе спуснат в гроба,
който най-сетне щеше да даде покой на войника.
- Ave atque vale - прошепна Дзавала.
Високо над лозята на имението Фошар кръжеше малък червен биплан. Остин погледна
часовника си, наклони леко „Авиатика” и според предварителната уговорка изсипа праха на