Изгубеният град

прегръщате?

- Не бих заложил на това. Еликсирът може да не ви стигне.

- Невъзможно. Моите лаборатории ще продължат да произвеждат толкова, от колкото се

нуждая.

- Имате ли пресни новини от острова?

- Няма нужда. Хората ми там знаят какво да правят.

- Хора там вече няма. Лабораториите ви са унищожени. Бях там и го видях с очите си.

- Не ви вярвам!

Остин се усмихна, но кораловосините му очи бяха безкрайно сериозни.

- Мутантите избягаха и набързо видяха сметката на полковник Стрега и подчинените му.

Разбиха лабораториите ви, но те бездруго щяха да ви бъдат безполезни, защото островът и

подводницата ви вече са в ръцете на британските военноморски сили. Водещият ви учен

доктор МакЛийн е мъртъв, застрелян от собствените ви хора.

Расин дори не трепна.

- Няма значение. С ресурсите, с които разполагам, мога да построя нови лаборатории на

други острови. Що се отнася до МакЛийн, така или иначе щях да се отърва от него, както и от

всички останали. Вече имам формулата и тя лесно може да бъде възпроизведена. Аз спечелих,

а вие и приятелите ви изгубихте.

Остин погледна часовника си.

- Жалко, че никога няма да видите утопията си -каза той, възвърнал самоувереността си.

- Изглежда, минаването на времето много ви вълнува - отбеляза Расин. - Да не би да ви

задържам? Среща ли имате?

Остин я погледна право в очите, които излъчваха нажежена до червено ярост.

- Не, вие имате среща.

Тя се озадачи.

- Така ли? И с кого?

- Не с кого, а с какво. Това, от което се страхувате най-много.

Изражението на Расин стана още по-студено.

- Аз не се страхувам от нищо и от никого!

Тя се обърна рязко и се приближи до подиума.

Двойка с бели коси бяха пристъпили напред от кръга около платформата. Жената носеше

табличка с кехлибарени стъкленици, подобни на тази, която Расин изпи в оръжейната. Мъжът

държеше кутия от тъмно резбовано дърво с инкрустиран триглав орел от слонова кост.

Скай стисна още по-здраво ръката на Остин.

- Това са хората, които ме отвлякоха в Париж -прошепна тя. - Какво ще правим?

- Ще чакаме. - Той погледна отново часовника си, макар да бе минала едва минута от

предния път.

Събитията се развиваха прекалено бързо. Остин започна да обмисля отчаян план. Спогледаха

се с Дзавала, за да му даде знак да бъде нащрек. Джо лекичко кимна, че е разбрал.

Следващите минути щяха да бъдат решаващи.

Расин бръкна в кутията и извади шлема. Чуха се тихи овации, докато тя се изкачваше по

стълбите на подиума. Расин вдигна високо шлема, постави го на главата си и се огледа

наоколо.

- Изминахте дълъг път до това светилище и се радвам, че всички успешно сте преминали по

Моста на въздишките.

От събраното множество се чу приглушен смях.

- Няма значение. На връщане ще имате сили да скочите през пропастта. Скоро всички ние

ще бъдем богове и простосмъртните ще ни се кланят, неспособни