Кралят

А след това бе убит зад решетките.

След като баба ѝ остана не само вдовица, но и без деца, Сола се нагърби със задачата да осигурява прехраната им … по единствения начин, който познаваше.

И ето я сега тук, седнала на терасата на един наркобарон, изправена пред морална дилема, с каквато никога не бе очаквала да се сблъска в живота си…

И гледаше как някакъв рибар гаси двигателя на лодката си и хвърля въдица във водата.

Въпреки че моторът не работеше, рибарят не беше неподвижен. Течението на реката го носеше напред, малката му лодка беше смалена сякаш още повече на фона на далечните сгради.

– Искаш ли закуска?

Сола се обърна.

– Добро утро.

Косата на баба ѝ беше оформена на ситни къдрици около лицето ѝ, на устните ѝ имаше малко червило, около кръста си беше вързала престилка. Носеше простичката памучна рокля, ушита на ръка от нея самата, и здрави кафяви обувки, които ѝ подхождаха.

– Да, моля.

Понечи да стане, но баба ѝ махна надолу с възлестите си ръце.

– Седи си на слънце. Трябва слънце, толкова си бледа. Живееш като вампир.

Обикновено Сола би отговорила нещо, но не и тази сутрин. Беше прекалено благодарна, че изобщо е жива, за да направи друго, освен да я послуша.

Когато отново се обърна към реката, откри, че рибарят все повече се отдалечава и много скоро ще се изгуби от погледа ѝ.

Ако не се беше молила, пак щеше да се измъкне от там. Тя беше боец, открай време оцеляваше… и беше направила всички онези неща като на автопилот, потиснала чувства и физически усещания, за да свърши онова, което бе необходимо.

Така че ако погледнеше към бъдещето си, към теченията на живота ѝ, които щяха да я отнесат, да я скрият от поглед, така да се каже… най-разумно вероятно би било да се откаже от всякакви престъпления.

Независимо от каквито и да било „уговорки“ с Бог.

В противен случай щеше да свърши в затвора или мъртва… а току-що беше потопила пръстите на краката си в леденостудените води на втория сценарий. Определено не искаше да свърши там.

Сола примига срещу издигащото се слънце и се отказа от зрението – затвори очи и отпусна глава назад. Топлината върху лицето ѝ я накара да се замисли за Асейл.

Да бъде с него, бе, като да докосне слънцето и все пак да не бъде изпепелена. А тялото ѝ искаше още… господи, дори мисълта за него бе достатъчна, за да я върне към онези мигове в леглото – нощта беше така тиха, стоновете им – така силни.

Гърдите ѝ се напрегнаха и тя почувства влага между бедрата си…

– Сола, готова ли си? – попита баба ѝ зад нея.

Сола се изправи и се надвеси над стъкления балкон, мъчейки се да зърне рибаря. Не можа. Него вече го нямаше.

Брр, тук навън беше студено…