Сияйни слова

— Видите ли — подзе Газ, докато изравняваше с пила дъските на фургона. Шалан седеше наблизо, слушаше го и работеше. — Повечето от нас се включиха във войната на Пустите равнини за отмъщение, нали знаете. Онези с шарените кожи убиха краля. Щеше да е величаво и прочие. Борба за мъст, начин да покажем на света, че алетите не търпят предателството.

— Аха — съгласи се Червения. Мършавият брадат войник измъкна една летва от фургона. Така оставаха само по три във всеки ъгъл, колкото да държат покрива. Червения доволно пусна летвата и отупа работните си ръкавици. Така фургонът щеше да се превърне от подвижна клетка в нещо по-подходящо за светлоока дама.

— Спомням си — продължи Червения, седна на пода на фургона и залюля крака. — По нашите земи призивът дойде от самия Върховен принц Вама и се разнесе като зловоние из цял Отсрещен бряг. Всеки втори пълнолетен мъж се присъедини. Отидеше ли човек в кръчмата да се почерпи, без да носи новобранската нашивка, народът се питаше дали не е страхливец. И аз постъпих на служба с петима от приятелите ми. Сега всичките са мъртви, гният из ония прокълнати от бурята пропасти.

— Значи вие просто се… уморихте да воювате? — попита Шалан. Тя вече имаше писалище. Добре де, маса — лека походна маса, която можеше да се сгъва лесно. Изнесли я бяха от фургона и сега Шалан преглеждаше част от записките на Ясна.

Денят гаснеше и керванджиите разполагаха стана си. Бяха пътували добре, ала Шалан не ги притискаше много заради всичко преживяно напоследък. След четиридневно пътуване вече приближаваха онзи участък от коридора, където разбойническите нападения бяха рядкост. Приближаваха Пустите равнини и безопасността.

— Уморили сме се да воюваме ли? — учуди се Газ, взе една панта и почна да я приковава на място. От време на време поглеждаше встрани, някакъв нервен тик. — В името на Преизподнята, не. Не ние се уморихме, а проклетите светлооки! Без да се докачате, Сиятелна. Ама Бурята да ги отнесе. И хубавичко да ги отнесе, дано!

— Спряха да се борят за победата — тихо уточни Червения. — И почнаха да се борят за сфери.

— Всеки ден — продължи Газ. — Всеки проклет ден отивахме и се сражавахме на ония плата. И не напредвахме. Ама на кого му пука? Върховните принцове искаха скъпоценните ядра. Та така. Ние бяхме истински роби по силата на воинската ни клетва. Без право да пътуваме като едни добри граждани, откакто постъпихме в армията. Умирахме, кървяхме и страдахме, за да станат те по-богати! Това е всичко. И си тръгнахме. Група приятели. Другари по чашка, макар да служехме на различни Върховни принцове.

— Хайде, Газ — обади се Червения. — Това не е всичко. Бъди откровен с господарката. Не дължеше ли ти някоя и друга сфера на лихварите? Не ни ли каза, че си бил на една крачка от мостови…