Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ще те взема. Тая нощ ще преспим, утре заран — обратно. Ама Зизу жив ли е? — втренчи се той в мен с подозрение. — Не ни ли видя — има да носи.

— Как — жив е! — отвръщам и пак подлових моето: — Ама от вашия остров как ще замина? Кога чакате превоз?

— Къде искаш за ходиш?

— Кой ще ме пита — казвам. — Където се случи.

— В Синеон има полицейски пост. Там трябва да се обадиш — насочи ме човекът.

— Ще се обадя. Лесна работа — съгласявам се и въобще не питам какво е туй Синеон — село ли, остров ли, защото сам няма да се хвърля в огъня. И взех да мисля, че не е безопасно да тръгвам с тия двамата.

Зизу не се вести. Нарамихме колкото можем от багажа, запъплихме по стълбите и направо в пещерата. Бащата взе да се ядосва, че синът му се крие. Псува тихичко, час по час цвърка плюнка, заразвързва чувалите и хвърля едно-друго както му падне. И някакви дрехи запокити. А-а, ще се пременя и аз със старите гащи на Зизу, рекох си. Ама преди това бях попитал за цигари, душичката ми изгаряше за тютюн. Момъкът имаше и седнах да пуша. Смъркам до петите, мижа от блаженство и точно в тоя момент ме смотаха.

Нямаше да се дам аз на тия две говеда, ако ме бяха нападнали очи в очи, но те ми нахлузиха чувал откъм гърба, извиха ми ръцете и ги вързаха. И краката ми впримчиха. Чак тогава свалиха чувала и ме търкулнаха в леговището на Зизу.

— Какво искате бе, хора?! — развиках се. — Какво съм ви направил?!

— Трай сега! — дума бащата. — В Синеон ще се разбере каква риба си ловил.

— Ама вие какво ще спечелите? Медал ли ще ви дадат? — тръшкам се на място аз, а старият обяснява:

— Ял попът блажно — селото криво. Няма нас да разтакават…

Ясно — погнали са островитяните да не са били във връзка с контрабандистите и сега на тях им трябва изкупителна жертва пред властта. И аз съм паднал в примката. Ама устата ми не спира:

— Много сте глупави! — викам. — Защо сега ме вързахте? Къде ще бягам? Като идем в селото, там ме предайте. Как до утре с вързан човек ще се разправяте? Я ме освободете!

Зашушнаха си двамата, все едно на бълхите си баеха, разбраха май, че са избързали, но не ме развързаха. Само след час ли, след два ли по-младият дойде да охлаби вървите, защото ръцете ми се надуха. Изведе ме пред пещерата по малка нужда и пак ме бутна в леговището. Чувам хлопките на козите, Зизу се връща да ги дои.

Показа си той носа на входа — смръщен, настръхнал, като зло куче, дето хем го е страх от тоягата, хем зъбите го сърбят да захапе. И само в баща си гледа.

— О! Сине! Къде ходиш? Цял ден те чакам — взе да го гълчи той, но предпазливо, сдържано, като човек, който също се бои от кучето, ама гледа и да го приласкае.